— Забрави шейх Джамал, дъще. Ще ти намеря мъж от нашия народ. Заедно ще продължим да нападаме керваните на Мулай Исмаил. Няма да има керван, минал през Мекнес, който да не се раздели с част от товара си. Ела, дъще, време е да тръгваме. Взехме всичко ценно от кервана. Товарът ще бъде продаден и парите ще се използват за купуване на оръжия и храна за нашия народ.
Начело на малката си армия Джамал яздеше през безкрайните подвижни пясъци, които като че ли стигаха до хоризонта, създавайки обширна и непрестанно променяща се панорама. Пътят на керваните представляваше виеща се пътека, утъпкана от безбройните камили и хора, минаващи по едни и същи места година след година, столетие след столетие.
Острото око на Джамал забеляза облак прах далече напред и усети пристъп на радост. Най-после. Скоро щеше да върне Зара в прегръдките си, където й беше мястото.
Харун, който яздеше до него, посочи кервана в далечината.
— Джамал, виж! Какво различаваш?
Присвивайки очи под яркия слънчев блясък, Джамал видя за какво говореше Харун. Керванът като че ли пътуваше към тях, а не в обратната посока. Връщаше се във Фес! Не би могло да е стигнал до дома на Али бен Баха и да се връща толкова скоро. Забивайки пети в хълбоците на потъналия в пот арабски жребец, Джамал се откъсна от хората си и препусна към кервана.
Като дръпна юздите така, че конят му затанцува на място, той заповяда на кервана да спре. Главният камилар се подчини безропотно. След броени мигове десетте камили и двадесетината мъже очакваха да разберат какво им носи това ново стълкновение.
— Аз съм шейх Джамал абд Табит. — Тревожният му поглед потърси Зара сред пътуващите. Забеляза хаудата, закрепена на гърба на една от камилите, и се запита защо не вижда Зара да наднича през завесите. — Предайте ми принцеса Зара и никой няма да пострада.
Един мъж пристъпи напред — беше лейтенантът, натоварен с командването на стражата, пратена да пази принцесата.
— Тя не е тук, господарю.
Джамал избухна гневно:
— Не е тук ли? Какво, в името на Аллаха, сте направили с нея?
— Нищо, господарю. Синьото племе нападна кервана преди два дни. Взеха товара ни и отведоха принцесата със себе си. Сега се връщаме във фес. Глупаво ще е да продължаваме пътя си, щом няма какво да предадем на Али бен Баха.
— Юсеф! — изсъска Джамал. — Как, в името на Аллаха, берберският кадия е научил къде да намери Зара?
— Този хитър разбойник като че ли знае всичко — каза Харун, свивайки рамене. — Сега какво ще правим?
Какво, наистина, запита се Джамал. Напоследък не беше правил нищо друго, освен да преследва една жена през цяло Мароко. Нима е изгубил всякаква гордост, запита се с горчивина. Зара го беше превърнала в безмозъчен, зашеметен глупак и той беше допуснал това. Заради страстта си към Зара беше се изложил пред султана. Юсеф беше избягал. Нищо чудно, че Мулай Исмаил му е сърдит. Султанът беше жесток човек, който обичаше да тормози робите си и да наказва онези, които се излагаха пред него, а ако Джамал не бъдеше по-внимателен, можеше да е следващият.
— Джамал! Какво ще заповядаш, господарю? — повтори Харун. — Искаш ли да преследваме Харун и синьото племе?
Нямаше друго възможно решение освен онова, което Джамал взе.
— Не, Харун, хората са уморени. Ще се върнем у дома.
Харун се взря в лицето на шейха, видя мъката му и мъдро реши да не задава въпроса, който пареше на езика му. Джамал нямаше нужда някой да му напомня за Зара, когато тя беше вече почти изгубена за него. Поклащайки състрадателно глава, Харун се закле да намери начин да облекчи сърдечната болка на приятеля си.
Оазисът на Джамал искреше като скъпоценност сред едно кафяво море. В далечината езерото в средата му проблясваше с искрите на милиони сини сапфири. Винаги беше хубаво да се върнеш към спокойното съществувание в белия мраморен дворец, помисли Джамал, докато влизаше през портата.
За съжаление нямаше да се радва дълго на дома си. За никого вече не беше тайна, че е изпаднал в немилост пред султана. С оглед на собственото си благополучие той реши, че ще е най-добре да се върне в морето, за да изпълни обещанието си към владетеля. Надяваше се да се върне с достатъчно богатства, за да задоволи разсърдения Исмаил.
Въпреки удоволствието, което изпита, влизайки в дома си, този път завръщането му не беше като предишните. Този път нямаше женски смях, който да отеква в залите, нямаше страстни жени, които да се веселят в харема му.
Нямаше я Зара.
Само тихи стъпки на разминаващи се слуги и вечният, верният винаги намиращ се наблизо Хамет. И разбира се, Нафиза, единствената обитателка и пазителка на празния му харем.