— Не съм ти искал мнението, приятелю. Ти не си нито моята съвест, нито си ми баща. Зара направи избора си и това решително не съм аз. Време е да си възвърна гордостта и да се освободя от тази жена. Баща й и народът й са нейният живот. Тя не ме иска. Зара е като пустинния вятър, който духа горещ и див. Не може нито да бъде укротена, нито превърната в нещо, каквото не е. Тя е част от земята, смел свободен дух, чиято любов не може да бъде подчинявана.
— Кълна се в брадата на Аллаха, ти си влюбен в тази жена! — извика Харун смаян. — Никога не бих помислил, че един ден ще видя шейх Джамал абд Табит победен от любовта. При толкова жени наоколо защо избра тъкмо тази, която е абсолютно неприемлива за мъж с твоето положение? Зара е обречена, знаеш го. Султанът няма да остави живи нито нея, нито Юсеф. Мъдро постъпваш, като искаш да я забравиш.
Джамал размишляваше мъчително над думите на лейтенанта си дълго след като Харун беше напуснал стаята му. Ако беше дошъл навреме, за да спаси Зара, преди баща й да я отвлече, нещата щяха да бъдат различни. Той наистина искаше да я забрави заради това, че беше предала доверието му, и с времето щеше да го постигне. Може би вече го беше постигнал. Можеше да си я представи сега легнала в леглото му, притиснала сладкото си тяло до неговото, докато той я облива със страстта си. Щеше да даде живот на дете в нея и да я направи своя любима наложница.
За съжаление, Юсеф беше стигнал пръв до нея. Може би беше за добро.
Джамал започна да се приготвя за пътуването си до Танжер. Съвсем беше забравил за Саха, Лейла и Амар, които още се забавляваха щастливо в харема му. Новите им господари още не бяха пожелали те да се върнат при тях, предполагайки, че Джамал е доволен от това временно положение, и не искаха да го гневят.
Приготовленията вървяха съгласно очакванията на Джамал, когато от Мекнес пристигнаха въоръжени войници от гвардията на султана. Мулай Исмаил заповядваше Джамал незабавно да се яви в кралския дворец и беше пратил войниците си, за да бъде сигурен, че шейхът ще се подчини. Когато го запитаха какви са заповедите на Исмаил, капитанът на стражата каза само едно — Юсеф отново е започнал да напада султанските кервани.
Знаейки колко отмъстителен е по природа султанът и колко силна е склонността му към жестокости, Джамал заподозря, че той го вика, за да го осъди на смърт. Гневът на Исмаил заради бягството на Юсеф от Рая тлееше вече дълго време и Джамал предположи, че султанът иска отмъщение.
14
Както обикновено, кралският дворец гъмжеше от просители и хора, желаещи да получат аудиенция при султана. Преведоха бързо Джамал през залата, където Мулай Исмаил председателстваше съда, седнал на великолепния си трон. Джамал зърна за миг облечения в алена роба монарх, минавайки през огромната позлатена порта. Дори и Исмаил да го беше видял, не даде никакъв знак за това.
Стаята, в която въведоха Джамал, беше скромно обзаведена и нямаше нищо общо с разкошните покои, които бе заемал по време на предишните си посещения в кралския дворец. Освен тясна кушетка имаше една ниска лакирана масичка, обградена с възглавници, и прост сандък за дрехи. Купа с плодове и чаен сервиз на масичката допълваха пестеливото обзавеждане. През решетестата преграда Джамал зърна малък хамам, зад който се виждаше оградено със стени дворче. Това донякъде го ободри, докато не разбра, че стената е необичайно висока и няма врата, която да води навън.
Беше затворник.
Вратата се заключи зад гърба му, а стената беше твърде висока, за да се опита да се прехвърли през нея. Нямаше изход. Усещаше вкуса на смъртта и това никак не му харесваше.
Изведнъж вратата се отвори и една млада робиня, облечена в прозрачни шалвари и късо елече, влезе в стаята. Беше дребна и мургава, със сластни кафяви очи, които обещаваха невиждани удоволствия.
— Казвам се Зайнаб. Донесох ти кърпи за баня, господарю. Позволи ми да ти прислужвам.
— Кой те прати? — поиска да разбере Джамал.
— Султанът, господарю. Каза, че сигурно си мръсен от дългия път до Мекнес и трябва да се възползваш от хамама. — Тя се усмихна лукаво. — Каза да ти прислужвам във всичко, което пожелаеш.
Джамал се изсмя.
— Значи осъденият трябва да бъде поглезен, преди да отиде на смърт.
Зайнаб като че ли се учуди на думите му.
— Не разбирам. Тук съм само за да ти помогна да се изкъпеш.
— Тогава ела, Зайнаб, хамамът чака. Можеш да ме изкъпеш, а докато уморените ми кости си почиват, ще реша по какъв начин можеш да ми служиш.
Зайнаб се усмихна чистосърдечно. Тя вече беше харесала високия млад шейх и предпочиташе него пред ниския дебел султан, който я използваше по отвратителни начини през повечето време. Беше въодушевена, че ще служи на такъв красив и мъжествен мъж като Джамал.