Неприятелят беше изчезнал. Това, че синьото племе беше тръгнало внезапно оттук, си личеше по многобройните изоставени лични принадлежности. Следите им водеха право към пустинята оттатък гористите хълмове и тревистите равнини.
Капитан Хасдай изруга и изгледа кръвнишки Джамал.
— Неприятелят е бил предупреден за нападението ни. Юсеф знае, че няма да посмеем да го преследваме навътре в пустинята, защото не сме пустинни бойци. Синьото племе познава всички водоизточници и оазиси, но ние не знаем къде са.
Той прикова Джамал с неумолимия си тъмен поглед.
— Арестуван си за предателство, шейх Джамал.
— Да не си луд? — изфуча Джамал.
— Хванете го! — заповяда Хасдай. Войниците веднага обкръжиха Джамал.
Изведнъж Хасдай забеляза, че войниците на Джамал ги няма.
— Къде са твоите хора? — Изведнъж му проблесна. — Сетил си се да ги отпратиш, иначе щяха да споделят съдбата ти. Ти ни предаде. Предупредил си Юсеф за предстоящото нападение — обвини го Хасдай. — Арестуван си. Когато се върнем в Мекнес, султанът ще реши съдбата ти. Не ми се иска да го правя, господарю, но ти не ми оставяш никакъв избор.
Примирен за момента с участта си, Джамал запита:
— Веднага ли се връщаме в Мекнес?
Хасдай поклати глава.
— На султана никак няма да му хареса, ако не тръгна след бягащите бербери. Сега ще те заведат обратно в стана и ще стоиш под стража, докато аз се върна. Ако Аллах е с нас, ще можем да хванем Юсеф, преди да е навлязъл много навътре в пустинята.
— Конете ви не могат да се мерят с ездитните камили на берберите, отглеждани в този суров пустинен климат.
— Достатъчно! — каза рязко Хасдай.
Той много добре знаеше, че няма шанс да намери Юсеф, но лоялността му към султана беше непоклатима. Отправи резки нареждания към помощника си и скоро Джамал се озова вързан със здрави кожени ремъци, натоварен на седлото на коня си и отправен към стана под надзора на половин дузина негри здравеняци, които трябваше да останат да го пазят.
Зара се свестяваше полека, усещайки как едни здрави ръце я държат да не падне от седлото, чувстваше под себе си сигурния ход на коня по скалистата равнина. Здравите гърди, към които беше притисната, не принадлежаха на Джамал — тя го усети интуитивно. Ръката, която я държеше, беше голяма и месеста, с дебели пръсти и широки нокти. Нямаше нищо общо със силните, аристократични ръце на Джамал, които можеха да бъдат нежни или груби в зависимост от ситуацията.
— Вече се събуди, господарке. Добре — каза Харун, когато усети, че Зара се размърдва в ръцете му.
Тя обърна глава да погледне Харун и в същия миг в челюстта й отново избухна болка. Почувства се предадена.
— Той ме удари! Джамал ме удари. Защо, Харун?
— Искаше да те защити. И понеже ти не пожела да тръгнеш доброволно, той взе нещата в свои ръце.
— Къде е той? Къде ме водиш?
— Джамал е още с войниците си. Аз ще те отведа в Рая, където ще си на сигурно място.
— Баща ми е в опасност! Джамал ще нападне моя народ. — Тя се обърна и заблъска с юмруци по гърдите на Харун. — Трябва да се върнем. Трябва да ги предупредя.
— Обещах на господаря си, че ще те заведа в Рая. Затова стой спокойно, господарке. Знам го как мисли. Той се интересува от тебе, господарке, и няма да допусне смъртта на Юсеф да ви раздели. След като те повери на мене, се върна във вашия стан. Предполагам, че е отишъл да предупреди баща ти.
— Можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен, че тъкмо това е направил Джамал?
— Човек не може да бъде сигурен в нищо освен в смъртта, господарке.
— Тогава трябва да се върнем.
— Вече е много късно. Наближаваме село Тинерхир. Джамал ми нареди да купя кон за тебе. Ще купим и храна на пазара за пътуването през Високия Атлас.
Зара не каза нищо, но умът й заработи трескаво. Харун беше само един мъж, а тя беше умна жена. Нямаше да отиде никъде, докато не разбере каква е участта на нейния народ. А и това, което Джамал й беше сторил, беше непростимо. Не й изглеждаше като мъж, който би ударил жена, но беше направил точно това.
Когато влязоха в Тинерхир през високата сводеста порта, Харун беше напълно спокоен. Зара изглеждаше примирена и той предположи, че е успял да я убеди, че отиването в Рая е само в неин интерес.
Освободиха Джамал от ремъците, за да се нахрани и да се облекчи, но после веднага го вързаха. Шестимата мъже, които Хасдай беше оставил с него, знаеха колко голяма е отговорността им и бяха нащрек. Ако оставеха шейх Джамал да избяга, султанът щеше да вземе главите им след дълги и ужасни изтезания.