— Ти го обичаш — каза Зайнаб.
— Повече от живота — призна Зара.
Очите на Зайнаб станаха огромни.
— Трябва веднага да бягаш и да се спасиш. Не можеш с нищо да помогнеш на Джамал. Много късно е.
— Отказвам да приема това. — Тя сниши глас. — Мога да го спася с твоя помощ. Ти си млада, Зайнаб, и не знаеш какво е да обичаш един мъж толкова много, че да рискуваш живота си за него.
— Как копнея за такава любов — въздъхна жално Зайнаб. — Но и двете знаем, че това не е възможно. Ще умра в двореца, без да съм познала истинската любов. Тялото ми принадлежи на султана и на онзи, на когото той избере да го даде, но никога няма да позная удовлетворение. Тук съм от толкова отдавна, че дори не помня родителите си. Били са бедни и са ме продали в робство още когато съм била съвсем малка.
— Ще ми помогнеш ли, Зайнаб? Нека заема мястото ти при Джамал. Баща ми и лейтенантът на Джамал ще се опитат да го изведат тази нощ. Джамал трябва да знае за плановете ни и да бъде готов.
— Ще ме заключат в стаята с шейха довечера. Вратата ще се отвори чак утре по пладне. Какво ще стане с мене, ако шейхът избяга? Султанът ще поиска смъртта ми. Бих ти помогнала, ако можех, Зара, но съм много млада, за да умра.
— Няма нужда да умираш, Зайнаб — успокои я Зара. — Не искаш ли да бъдеш свободна и да намериш любовта, за която мечтаеш? Нека отида при Джамал вместо тебе. Можеш да се измъкнеш през вратата за жените и да отидеш при баща ми. Той ще те пази. Ще ти кажа къде да го намериш. Джамал ще те възнагради за помощта ти. Ще имаш възможност да отидеш където поискаш. Ако ми помогнеш, ще се освободиш завинаги от порочните прищевки на султана.
— Само да можеше да стане така — изрече замислено Зайнаб. — Първото препятствие е вратата за жените. Заключва се за през нощта и няма да мога да изляза навън. — Изведнъж очите й блеснаха. — Познавам стража, който пази вратата. Мисля, че ще ме пусне да изляза навън, ако се съглася да…
Тя не довърши изречението и сведе поглед.
— Ще го направиш ли? — запита Зара.
— Сладкият вкус на свободата овлажнява устата ми. Щом напусна Мекнес, се надявам да отида много надалече, където Исмаил да не може да ме открие. Съмнявам се той да се обезпокои чак толкова от загубата на една обикновена робиня.
Въодушевена, Зара се наведе по-близо и прошепна:
— Нека да подготвим плановете си.
Джамал огледа с подозрение високите стени, обграждащи градинката. Беше прекарал по-голямата част от деня във внимателно взиране с цел да открие места, удобни за закрепване на краката, но повърхността навсякъде беше гладка. Обезсърчен, той се отдалечи от стената.
Мракът се спусна тежко над земята и Джамал разбра, че не след дълго Зайнаб ще дойде да облекчи последните му мигове на земята. Султанът бе показал още едно от лицата на извратената си същност, когато бе позволил на Джамал да вкуси за последен път от екстаза, преди да бъде предаден на мъчителна смърт. Съвършено ясно му беше, че великодушието на Исмаил е още едно доказателство за садистичната му натура.
Джамал си спомни за младото момиче, което скоро щеше да прекрачи прага на стаята му. Зайнаб беше сладка, но у нея го нямаше огъня на Зара. И все пак той щеше да се радва на компанията на друго човешко същество, което да облекчи последните му часове.
Изведнъж вратата се отвори и една жена влезе в стаята. Беше облечена в развяваща се роба, лицето й беше гъсто забулено. Носеше поднос, от който се излъчваше изкусително ухание. На Джамал му се стори странно, че може да изпитва глад сега, когато беше с единия крак в гроба. Загледа изпитателно как Зайнаб влиза в стаята и поставя подноса с храна на масата. На прага на вратата бе застанал стражът, който открито се възхищаваше от грациозното полюляване на хълбоците й.
— Вратата ще остане заключена до утре на пладне — каза стражът. — Възползвай се от последните си часове, шейх Джамал, защото няма да има наслада в мъчителната смърт, предвидена за тебе.
Той се засмя на собственото си остроумие, затвори вратата и я заключи.
Леко напрежение се промъкна в стройното тяло на Джамал, докато наблюдаваше Зайнаб. Не си беше дал труда да запали лампата. С изключение на лунните лъчи, промъкнали се през отворените прозорци, стаята тънеше в сенки и полумрак. Джамал усети, че Зайнаб е някак си различна, но не можеше да определи в какво се крие разликата. Приближи се към лампата и я запали. Мека златиста светлина нахлу в стаята, обгръщайки безмълвно движещата се жена в ореол на тайнствена красота.
— Сподели храната ми, Зайнаб — покани я Джамал, разчупвайки напрегнатото мълчание.
Зара се приближи, изпивайки с очи лицето на Джамал, а тревожният й поглед търсеше следи от наранявания. Като не откри нищо такова, тя си позволи отново да диша.