Генерал Къстър проучи онази част от лагера, която можеше да види, Крейг наблюдаваше великия изтребител на индианци. Из селото се виждаха жени и деца, но не и воини. Къстър реши, че това е приятна изненада. Младият следотърсач го чу да вика на събралите се наоколо ротни командири:
— Ще прекосим реката и ще превземем селото.
После повика капитан Кук и продиктува писмо до капитан Бентийн, когото отдавна беше пратил в обратната посока. Писмото гласеше: „Хайде. Голямо село. Побързай. Донеси патрони.“ Той го даде на тръбача Мартино, който щеше да се спаси, за да разкаже тази история.
По някакво чудо италианецът успя да открие Бентийн, защото предпазливият офицер се отказа от безплодното си търсене, върна се и накрая се присъедини към Рино на обсадения хълм. Но по това време вече не можеше и да става въпрос да пробие вражеските редици, за да отиде при обречения Къстър.
Крейг се обърна след Мартино. Видя, че двадесет и четирима войници от шеста рота на капитан Йейтс без заповед просто тръгват подире му. Никой не се опита да ги спре. Следотърсачът пак погледна Къстър. Нищо ли не можеше да убеди този твърдоглав човек?
Генералът се изправи на стремената, размаха кремавата си шапка и извика на войниците си:
— Ура, момчета, пипнахме ги!
Това бяха последните думи, които чу отдалечаващият се италианец и които по-късно повтори по време на следствието. Крейг забеляза, че подобно на мнозина други с гъста кестенява коса, на тридесет и шест годишна възраст Къстър започва да оплешивява. Макар че индианците го наричаха Дългата коса, специално за лятната кампания той се бе подстригал късо. Може би поради тази причина по-късно индианките оглала нямаше да го познаят и воините щяха да решат, че не си струва да взимат скалпа му.
След това Къстър пришпори коня си и останалите двеста и десет души го последваха. След осемстотин метра колоната зави наляво, за да се спусне по склона, да форсира реката и да нападне. В този момент шайенското село оживя.
Воините излетяха като рояк стършели, нашарени в бойните си цветове, повечето голи от кръста нагоре, и като надаваха пронизителни викове, препуснаха през реката и излязоха на източния бряг пред петте роти. Сините куртки се заковаха на място.
Сержант Люис дръпна юздите и Крейг отново го чу да промълвява „Мили Боже“. Щом прекосиха реката, шайените скочиха от конете и се затичаха нагоре пеш. Залягаха и изчезваха във високата трева, изправяха се и след няколко крачки отново залягаха. Първите стрели обсипаха кавалерията. Един от конете беше улучен. Животното изцвили от болка, изправи се на задните си крака и хвърли ездача си.
— На земята! Конете назад!
Викаше генерал Къстър и хората нямаха нужда от втора покана. Крейг видя, че неколцина войници вадят револверите от кобурите си, прострелват конете си в главата и залягат зад телата им. Те бяха най-умните.
Защото на хълма нямаше къде да се скрият. От всяка рота отделиха по няколко души, които да отведат конете зад билото. Сержант Люис обърна коня си и поведе този на Крейг нагоре по склона. Скоро събраните на едно място коне на полка надушиха индианците, започнаха да бият с копита и да се изправят на задни крака, като влачеха войниците със себе си. Люис и Крейг наблюдаваха от седлата. След първия напор битката утихна. Ала индианците не бяха избити — просто обграждаха Къстър.
По-късно се твърдеше, че Седма кавалерия била разбита от сиуксите. Не е вярно. Разбиха я шайените с първоначалната си атака. Техните братовчеди сиуксите оглала им отстъпиха честта сами да защитят селото си и само им помагаха, като заобиколиха противника, за да му отсекат пътя за отстъпление. Крейг виждаше воините на оглала, които пълзяха във високата трева от двете им страни. След двадесет минути вече нямаше никаква надежда. Пищящите куршуми и свирещите стрели се приближаваха. Един от войниците, които държаха конете, бе улучен със стрела в шията и се строполи на земята.
Преди атаката индианците имаха малко пушки, сред които стари кремъклийки. До вечерта щяха да се въоръжат с нови „Спрингфийлд“ и револвери колт. Сега обаче те използваха главно стрели, които имаха две преимущества. Лъкът е безшумно оръжие и не издава местоположението на стрелящия. Този следобед много сини куртки бяха убити със стрели в гърдите и така и не видяха врага си. Второто преимущество беше, че високо в небето можеха да се изстрелят облаци от стрели, които падаха почти вертикално върху кавалеристите. Резултатът бе особено гибелен за конете. След час дванадесет животни бяха улучени от падащи стрели. Те се отскубваха от ръцете на войниците и препускаха надолу по пътеката. Други, макар и невредими, последваха примера им. Много преди да бъдат избити хората, избягаха конете, а с тях и всякаква надежда за спасение. Паниката плъзна като горски пожар. Неколцината ветерани офицери и сержанти изгубиха контрол над войниците.