Крейг проследи с поглед отдалечаването на други сто и петдесет войника от оредялата кавалерия. Макар че самият той не бе войник, нямаше много вяра в тях. Цели тридесет процента от хората на Къстър бяха новобранци без никакъв опит. Някои едва се държаха на конете, когато яздеха спокойно, но в сражение щяха да изгубят контрол над животните. Имаше и такива, които не можеха да боравят с пушките си.
Въпреки че служеха по-отдавна, други четиридесет процента никога не бяха стреляли срещу индианец, нито бяха участвали в битка, дори не бяха виждали индиански воин. Следотърсачът се зачуди как ще реагират, когато надаващите пронизителни викове пъстро нашарени бойци се понесат срещу тях, за да защитят жените и децата си. Обзе го ужасно предчувствие, което щеше да се окаже вярно. Ала тогава щеше да е късно.
Имаше още един последен фактор, който Крейг знаеше, че Къстър отказва да вземе предвид. Противно на легендите, равнинните индианци смятаха живота за свещен. Дори когато бяха на бойната пътека, те се стремяха да не дават тежки жертви и след като изгубеха двама-трима от най-храбрите си воини, обикновено отстъпваха. Но генералът нападаше техните родители, съпруги и деца. Дори само честта щеше да забрани на мъжете, да се откажат, докато не убият и последния „уашиху“. Нямаше да има пощада.
Когато облакът прах от хората на Рино изчезна в далечината, Къстър заповяда обозът да остане на място под охраната на една от останалите шест роти. С другите, трета, пета, шеста, девета и дванадесета, той потегли на север зад хълмовете, така че индианците в долината да не го виждат. Ала те също оставаха невидими за него.
— Вземете арестанта — извика генералът на сержант Люис. — Искам да види какво ще се случи с приятелите му, когато Седма кавалерия ги нападне.
После се обърна и препусна на север. Петте роти го последваха, общо двеста и петдесет души. Крейг разбра, че Къстър все още не осъзнава опасността, защото водеше със себе си трима цивилни — да наблюдават представлението. Единият бе очилатият журналист Марк Келог. По на място бяха двамата му млади роднини, за които се грижеше. Единият беше най-малкият му брат, деветнадесетгодишният Бостън Къстър, а другият — шестнадесетгодишният му племенник Оути Рийд.
Мъжете се движеха в колона по двама, дълга близо осемстотин метра. Зад Къстър яздеше неговият адютант капитан Кук, следван от ординареца на генерала за деня, редник Джон Мартин, който също бе и полкови тръбач. Истинското му име беше Джузепе Мартино, италиански емигрант, преди години тръбач на Гарибалди; все още не знаеше добре английски. Сержант Люис и завързаният Бен Крейг бяха на десет метра от Къстър.
Докато се изкачваха по склона, можеха да се обърнат на седлата и да видят майор Рино и хората му, които прекосяваха Литъл Бигхорн преди да нападнат откъм юг. В този момент Къстър забеляза мрачните лица на индианските следотърсачи и им предложи да се върнат. Те не чакаха втора покана. И се спасиха.
Продължиха да яздят около пет километра, докато най-после не видяха долината. Крейг чу едрият сержант да ахва.
— Мили Боже! — промълви той. Отсрещният бряг на реката приличаше на океан от типита.
Въпреки голямото разстояние Крейг различи формата и цветовете на палатките и разпозна племената. Там имаше шест отделни села.
Равнинните индианци пътуваха в колони по племена. Когато спираха да лагеруват, вдигаха отделни села. Лагерът им беше дълъг и тесен, шест кръга на отсрещния бряг на реката.
Допреди няколко дни индианците се бяха движили на север. Честта да скрият следите им се бе паднала на северните шайени, затова тяхното село се намираше в северния край. До тях бяха най-близките им съюзници сиуксите оглала. Следваха сиуксите санс арк и чернокраките. Втори от юг бяха минеконджоу, а в самия южен край, точно в момента атакувани от майор Рино, беше опашката на колоната, селото на хънкпапа, чийто вожд и върховен шаман на сиуксите бе ветеранът Седящия бик.
Имаше и други, които лагеруваха при най-близките си роднини, части от други сиукски племена. Войниците от Седма кавалерия обаче не можеха да видят, че нападението на майор Рино срещу южния край на племето хънкпапа на Седящия бик е истинска катастрофа. Индианците бяха контраатакували.
Наближаваше два следобед. Воините бързо пресякоха отляво пътя на Рино и го принудиха да отстъпи в горичка памукови дървета на речния бряг.
Мнозина бяха скочили от конете си в гората, други бяха изгубили контрол над животните и бяха паднали от седлата си. Някои бяха изпуснали пушките си и индианците радостно ги събраха. След минути оцелелите щяха да прекосят реката и да потърсят убежище на върха на един хълм, където щяха да останат обсадени в продължение на тридесет и шест часа.