Бързите като стрели тела на женските и на мъжкия се преплитаха във водата подобно на блестяща черна плитка и приемаха най-изящни и сложни очертания — като развят на вятъра вимпел. Виждаше се, че докато се премятат във водата и оставят разпенена следа зад себе си, те се хапят един друг с упоителна ласка; тези нежни ухапвания изразяваха любов, обладание и покорност. Нямаше никакво вълнение и южните тюлени ту се хлъзгаха по водата, без да оставят някаква вълничка върху нейната повърхност, ту изскачаха от, глъбините й, обгърнати от бяла пяна. Блестящите им тела се извиваха във въздуха като черни бумеранги, преди да се обърнат и отново да се гмурнат под прав ъгъл във водата, като едва-едва размърдваха нейната гладка повърхност.
Някои от младите и не привързали се още към никого мъжки правеха от време на време опити да се включат в играта на тези семейни групи, но старият мъжки моментално забравяше забавлението. Той се потапяше и обгърнат в пяна се появяваше до младия мъжки, издаваше гърлен рев, зародил се още под водата. Ако младият мъжки се отдръпнеше достатъчно бързо встрани, тогава скокът на стария се оказваше напразен и той падаше обратно във водата с грохот, наподобяващ топовен гърмеж, ехото на който се разнасяше надолу по крайбрежието. После всичко зависеше от това, кой ще дойде пръв на себе си — дали младият след неговия труден скок встрани или старият мъжки след болезненото падане по корем. Ако старият се съвземеше пръв, тогава той хващаше младия за врата и те започваха да се премятат и да се бъхтят във водата, да реват и да се хапят, да вдигат вълни от пяна, докато женските през това време се хлъзгаха край тях и наблюдаваха с интерес хода на битката. Младият мъжки в края на краищата се освобождаваше от жестоките обятия на своя съперник и се гмуркаше под водата, следван по петите от стария. В плуването под водата обаче младият получаваше известно предимство. Понеже не беше толкова едър, той развиваше по-голяма скорост и обикновено успяваше да избяга. Старият мъжки се връщаше надуто при своите жени във водата, заглеждаше се надменно в небето, а те плуваха около него, изваждаха острите си муцунки от водата, целуваха го и го гледаха с огромните си нежни очи, изпълнени с възхищение и любов.
Слънцето по това време залязваше в розови, зелени и златисти тонове и ние се връщахме в лагера, прикляквахме разтреперани от студ край огъня, а постоянно духащият студен нощен вятър донасяше от далечината до ушите ни крясъците на южните тюлени, които ръмжаха, ревяха и пляскаха в черната ледена вода край опустелия морски бряг.
Надутите животни
Те не оставаха дълго под водата, издигаха се на повърхността, следяха ни с изпънати вратове и изразяваха огромно изумление и любопитство.
След като прекарахме десет дни в снимане на южните тюлени, реших, че настъпи време да напуснем тези красиви животни. Налагаше се да продължим по-нататък и да се опитаме да открием морските слонове, преди да са напуснали полуострова и да са се преместили на юг. Ето защо в следващите четири дни пребродихме полуострова надлъж и нашир в търсене на елефантериите. Видяхме най-различни диви животни, но от морските слонове нямаше и следа.
Изобилието на животни, които видях на полуостров Валдес, ме порази и зарадва. Трудно можеше да се повярва, че на няколко мили отвъд провлака се ширеха стотици мили обрасла с храсталаци страна, през която преминахме, без да зърнем нито едно живо същество, докато тук на полуострова кипеше толкова активен живот. Също като че полуостровът и неговият тесен провлак представляваха задънена уличка, в която са се наблъскали всичките диви животни на Чубут, от която не можех да се измъкна и аз. Искаше ми се аржентинското правителство да превърне целия полуостров в резерват, за което той като че бе предопределен от самата природа. Преди всичко тук съществуваше великолепен подбор от фауната на Патагония, концентрирана в неголям район и достъпна за разглеждане. На второ място целият район можеше лесно и ефикасно да се контролира чрез тесния провлак, който го съединяваше с континента; един пропускателен пункт на провлака можеше да упражни щателен контрол върху всички хора, които влизат и излизат от района, и да се следи за всякакъв вид „спортисти“ (каквито съществуват във всички страни на света), забавляващи се, като преследват гуанако с бързи коли или обстрелват мъжките южни тюлени с едри сачми. Полуостровът е разделен на няколко големи овцевъдни естансии, но това според мене не е от особено голямо значение. Вярно, че гуанако и лисицата се преследват и убиват от обитателите на естансиите: гуанако затова, че унищожава пашата и овцете остават гладни, а лисицата затова, че е много едра и може да краде агнета и пилета. Въпреки това по време на нашето посещение тези две животни се срещаха твърде често. Ако овцевъдите се държат разумно, според мен може да се поддържа някакво равновесие между домашните и дивите животни. Обявеше ли се още сега полуостровът за резерват, в последствие, когато Южна Америка се развие още повече (което е неизбежно) и удобните пътища направят този полуостров по-лесно достъпен, тогава той ще привлича много туристи и ще носи значителен доход.