След като обиколиха лагера, без да открият нещо подозрително, те се окуражиха. Лисиците приближиха пепелта на огнището, подушиха го и се разкихаха силно, от което взаимно се изплашиха. Когато се отърсиха от уплахата, те продължиха своето проучване, откриха една празна консервна кутия от сардини и след кратка препирня я облизаха, докато тенекията лъсна. Следващото им откритие беше голямо руло розова тоалетна хартия, един от малкото луксове в нашата екипировка. След като се убедиха, че не е за ядене, те откриха, че ако се удари бързо с лапа, рулото се размотава по най-удивителен начин. В следващите десет минути те танцуваха и се въртяха на тънките си крачета, подмятаха тоалетната хартия насам-натам, от време на време хващаха с уста дълги парчета от нея, подскачаха във въздуха и падаха на земята с увити по вратовете и краката книжни ленти. Те играеха толкова безшумно и толкова грациозно, че изпитвах истинско удоволствие да ги наблюдавам. Подвижните им тела се открояваха ярко на фона на зеленото небе, обсипаните с жълти цветове храсти и розовата тоалетна хартия. Цялата лагерна площадка придоби весел карнавален вид, когато някой от лендроувъра се прозя силно. Лисиците замръзнаха моментално на местата си, като от устата на едната от тях висеше парче хартия. Прозявката се повтори и лисиците изчезнаха така безшумно, както се и появиха, като оставиха след себе си за спомен около четиридесет метра развята на вятъра розова хартия.
Друго животно, което виждахме много често, беше дарвиновото нанду — южноамериканският двойник на африканския щраус. Тези птици са по-дребни от северноаржентинското нанду, имат по-нежни тела и са по-светлосиви на цвят. Те се струпваха обикновено на малки групи от по пет или шест и ние неведнъж ги виждахме как се движат из храсталаците заедно с гуанако. Според мен една от най-красивите гледки, която наблюдавахме на полуострова, беше стадо от шест гуанако с три грациозни светлокафяви малки, тръгнали в бавен тръс през златистите храсти в компанията на четири дарвинови нанду, зад чиито огромни крака ситнеха дванадесет малки, всяко едно покрито с раирана перушина, същински малки тлъсти оси. Докато малките нанду се държаха много мирно и послушно, като ученички, тръгнали по двойки на разходка, малките гуанако буйстваха и немирстваха, припкаха около възрастните и правеха възбудени, рисковани и объркани скокове. Едно от тях подскочи и се блъсна във възрастно гуанако, но получи за наказание такъв силен удар в стомаха, че веднага се усмири и побягна спокойно след майка си.
Ако не се обезпокояват, нанду бягат по много царствен начин. От време на време ние се натъквахме на тях с колата и те моментално изпадаха в паника. Вместо да свърнат в шубраците, те хукваха безредно по пътя с лекотата и грацията на професионални футболисти. Колкото повече ги настигаше лендроувърът, толкова по-бързо бягаха те, привели към земята дългите си шии и вдигнали толкова високо стъпала, че почти докосваха онова, което можеше да се вземе за брада. Аз гоних по този начин едно нанду само на около два метра пред капака на лендроувъра в продължение на половин миля със скорост от четиридесет до петдесет километра в час. В края на краищата, когато ги преследват по този начин, на тях изведнъж им идва на ум, че могат да намерят убежище в храстите. Тогава неочаквано увеличават скоростта си, разперват красиво светлите си крила, отбиват се от пътя с грацията на балерина и изчезват с подскоци в далечината.
Тези нанду подобно на обикновените нанду от север си строят обществени гнезда, т.е. Няколко женски снасят яйцата си в едно и също гнездо. Това гнездо, в което могат да се открият до петдесет яйца, представлява обикновена дупка в земята, оградена със суха трева или няколко клонки. Както и при обикновените нанду, мъжкото дарвиново нанду полага много труд при мътенето на яйцата и отглеждането на малките след тяхното излюпване. Току-що снесените яйца имат ярко полирана повърхност и красив зелен цвят, но обърнатата към слънцето страна скоро избелява, покрива се с бледи зеленикави петна, после става жълтеникава, бледосиня и накрая побелява. Дарвиновото нанду е толкова плодовито, че неговите яйца, а до голяма степен и неговите малки са съществена част от храната на хищниците от полуострова.
Друго обикновено животно, което срещахме често из пътищата, беше пинхе, или косматият броненосец. Ние срещахме космати броненосци и денем, и нощем, но предимно привечер, в лъчите на залязващото слънце, когато притичваха насам-натам по пътя, душеха енергично и наподобяваха странни механични играчки, защото малките им крачка се движеха толкова бързо, че изглеждаха като мъглявина под броните им. Обрасли са с гъсти, дълги и груби бели косми, но не смятам, че те ги предпазват зимно време от студа. Предполагам, че през зимата спят зимен сън, тъй като по замръзналата на около метър дълбочина земя няма абсолютно нищо за ядене. Всички заловени от нас броненосци имаха дебел слой тлъстина под кожата и бледорозовите им и много набръчкани стомахчета бяха винаги препълнени с храна. Основното им ядене се състои от бръмбари, техните ларви, малките и яйцата на гнездящите по земята птици, като мартинета, макар и понякога неочаквано да им се усмихнеше щастието под формата на умряла овца или гуанако. Често се виждаха да тичат непосредствено до прибоя — на самия морски бряг. Тогава ми приличаха на малки, закръглени полковници, вдъхващи животворен озон на плажа в Борнмът, макар и от време на време да разрушаваха илюзията, защото спираха и закусваха леко с някой умрял рак, нещо, което по мои наблюдения, не е правил нито един полковник.