Да се наблюдават всички тези диви животни беше без съмнение прекрасно, но това не ни приближаваше ни най-малко към нашата цел — леговището на морските слонове. Ние обходихме безуспешно голяма част от морския бряг и аз започнах да си мисля, че сме закъснели и че морските слонове вече плуват на юг към Огнена земя и Фолкландските острови. Бях загубил всякаква надежда, когато открихме една елефантерия, за която никой не ни беше казал нищо. Това стана по щастлива случайност. Вървяхме по една доста висока скала, като на всяка четвърт миля спирахме да огледаме дали по разположения под нас бряг няма признаци на живот. Не след дълго заобиколихме малък нос и попаднахме в залив, брегът на който се намираше в подножието на скалата и беше осеян с огромни заоблени камъни. Някои от камъните бяха толкова големи, че от мястото, на което се намирахме, не виждахме нищо зад тях. След като се огледахме наоколо, открихме изровена пътека и се спуснахме по нея до брега, за да разберем какво има там.
Брегът беше покрит с блестящ пъстър чакъл. Всяко отделно камъче беше така излъскано от морето, че просто искреше на лъчите на залязващото слънце. Надолу по брега безразборно се трупаха огромните сиви и бежови камъни, някои от тях с размери на къща. Под въздействието на вятъра и морето някои от тях бяха силно проядени и придобили най-фантастични форми, така че ние с труд се изкачвахме по тях под тежестта на камерите и екипировката. Преминахме известно разстояние по камъните и почувствахме, че сме изгладнели. Избрахме си удобен камък, превърнат от природата в естествена пейка, седнахме и извадихме храната и виното. Чувствах пълна увереност, че на няколко мили наоколо няма и помен от морски слонове, затова бях напълно потиснат и ядосан на себе си, че изгубих толкова много време с южните тюлени.
— Може пък утре да открием нещо — успокояваше ме Джеки и ми подаде сандвич, три четвърти от който се състоеше от полепнала по него патагонска земя.
— Не — отвърнах аз и приех неприязнено тази нейна подкрепа, защото не желаех никой да ме утешава. — Заминали са вече на юг. Имат си малки и са заминали. Ако не бях изгубил толкова много време с тези проклети тюлени, може би щяхме да ги открием.
— Сам си виновен за това — отвърна убедително Джеки. — През цялото време ти казвах, че направи предостатъчно снимки на южните тюлени, но ти все настояваше да останем поне още един ден.
— Зная — отвърнах унило аз, — те са толкова чудесни създания, че просто не можех да се откъсна от тях.
Мари грабна една бутилка с вид на човек, който не губи присъствие на духа, при каквито и да е обстоятелства. Когато тапата излезе с пукот от бутилката, един издължен като яйце голям камък, разположен на около три метра от нас, издаде дълбока и печална въздишка, отвори две огромни, кротки, блестящи, черни като катран очи и спокойно ни погледна.
След като се представи по този начин и ние разбрахме, че това е морски слон, всички останахме учудени, защото първоначално го взехме за нещо друго. Едно бързо, но внимателно оглеждане наоколо ни показа, че всъщност сме се настанили съвсем близо до дванадесет гигантски животни, които си спяха най-спокойно, докато ние като туристи в Маргейт бяхме приближили до тях, седнали и извадили храната си. Те толкова много приличаха на заобикалящите ги огромни камъни, че се замислих покрай колко ли подобни групи бяхме минали, докато се мъчехме да ги открием. След като се нагледах на южни тюлени, очаквах, че колонията на морските слонове ще се окаже по-шумна и оживена, но те лежаха отпуснато на брега и шумяха толкова, колкото група болни от водянка, участващи в турнир по шахмат в турска баня. Закрачихме между огромните хъркащи тела, огледахме ги и открихме, че от дванадесетте животни три са мъжки, шест женски и три поотраснали вече малки. Малките бяха дълги около два метра, а женските — около четири, четири и половина метра. Мъжките бяха истински гиганти. Два от тях достигаха над пет метра и половина, а най-старият към шест и половина метра.