От гледна точка на операторската работа стадото морски слонове беше труден обект за снимане. Те не искаха нищо друго, освен да спят. Не правеха и никакви движения, като изключим това, че отваряха и затваряха огромните си ноздри при дишане и от време навреме някой от тях загребваше мокър чакъл и го посипваше върху гърба си, но и това се правеше без предварително предупреждение и аз изгубих немалко време, преди да заснема всичко това на лента. Понякога някой от морските слонове се изгърбваше, без да отваря очи, и забиваше нос в чакъла като същински булдозер. Дори когато запечатах всичко това на филмовата лента, все ми се струваше, че морските слонове не са изявили достатъчно добре себе си — липсваше каквото и да е движение, което в края на краищата е един от необходимите елементи на киното. Една от необикновените особености на морските слонове е гъвкавостта на гръбначния им стълб. Независимо от своята маса и дебелина те са способни да се огъват назад като обръч, докато главата опре повдигнатата им опашка. Блъсках си главата как да ги накарам да покажат всичко това, за да го заснема, а не само да лежат безчувствени като пушачи на опиум. Накрая успяхме да постигнем това със стария мъжки чрез много прост начин — хвърляхме с шепи чакъл върху опашката му. След първата шепа чакъл той леко се размърда и въздъхна дълбоко, без при това да отваря очи. Втората шепа го накара да отвори очи и да ни огледа с леко учудване. При третата шепа той вдигна глава, отхвърли назад муцуна, при което тя се нагъна като хармоника, отвори уста и издаде свистящ рев след това отново се повали върху чакъла, като че изнемощял от толкова много усилия и отново заспа.
В края на краищата обаче нашата бомбардировка му подейства на нервите. Всичко това, разбира се, не му причиняваше никаква болка, но непрестанната каменна градушка върху задните му части, когато се мъчеше да заспи, се оказа крайно неприятна. Той неочаквано се разсъни напълно, изправи се, вдигна право във въздуха глава и заприлича на латинската буква „J“, после отвори широко уста и издаде продължителен свистящ рев, необикновен звук, характерен по-скоро за влечуго, отколкото за такъв грамаден бозайник. Той се изправи така четири пъти и когато видя, че това не оказва никакво вредно влияние върху нашия морален дух, постъпи така, както постъпват в тежки минути всички тюлени: избухна в плач. От очите му рукнаха огромни мътни сълзи и се застичаха печално по муцуната му. Той се излегна с цял ръст върху чакъла и започна да се придвижва заднешком към морето подобно на гигантска гъсеница. Изкриви тяло от огромните усилия, които правеше, а мазнината върху гърба му се нагъна на вълни. Най-сетне с последен жаловит рев, целият облян в сълзи, той влезе във водата, връхлитащата вълна се разби в плещите му и го обгърна в бяла пяна. Останалите морски слонове се разтревожиха от изчезването на своя господар, повдигнаха глави и впериха обезпокоените си погледи в нас. След това едно от малките изпадна в паника и заогъва тяло към морето, а по бялата му муцунка непрестанно се стичаха сълзи. Това преля чашата на търпението на останалите животни. Не измина и минута и цялото стадо се втурна към морето като огромни ларви, плъпнали към парче сирене.
Ние прибрахме натъжени съоръженията си и се заизкачвахме по скалата; натъжени, защото току-що приключихме и последната си задача. Това означаваше, че е време да напуснем полуострова с неговите удивителни животни и да се насочим към Буенос Айрес за следващата част от нашата експедиция. Докато крачехме в полумрака по пътеката, ние видяхме за последен път стария мъжки. Той подаде глава от една вълна и ни огледа озадачено с черните си очи. Морският слон изпръхтя, ехото отекна силно в скалите и носът му затрептя. След това, като не сваляше тъжния си поглед от нас, той се потопи бавно в ледените води и изчезна.
Част втора
Обичаите на страната
Самолетът се придвижи по тъмното летище към пистата за излитане, очертана от двете страни с блеснали като диаманти светлини. Тук самолетът спря и двигателят увеличи броя на оборотите си, докато всяка частица от металното тяло на самолета започна да протестира със зловещо скрибуцане. След това се втурна неочаквано напред. Очертаващите пистата светлини останаха зад нас и изведнъж се оказахме във въздуха. Самолетът се разклати от една на друга страна и започна да се издига все по-високо и по-високо, като леко пийнала лястовичка. След малко Буенос Айрес се разстла в топлата нощ под нас като украсена с многоцветни звезди шахматна дъска. Аз разкопчах предпазния колан, запалих цигара и се отпуснах назад върху седалката, бликащ от добродушие след изобилно изпитото на прощаване бренди. Най-сетне пътувах за мястото, което от много отдавна имах желание да посетя, към мястото с вълшебното име Жужуй.