Жужуй
Изпълваше ме с възхищение елегантността на тревите, непознатите паразитни растения, красотата на цветовете им, полираната зеленина на листата, но преди всичко общото изобилие на растителността.
В Калилегуа се произвежда предимно захар, макар и да се отглеждат известно количество тропически плодове за пазара на Буенос Айрес. Местността е плоска равнина, заградена в полукръг от планини, обрасли с гъста, тропическа гора. Изглеждаше ми доста странно как така изведнъж попаднах сред такава буйна растителност. След като напуснахме аерогарата, цял час пътувахме из суха местност с полуизядени от ерозията хълмове, изпечена от слънцето и обрасла с храсталаци. Осеяна тук-там от пияни дървета с техните огромни подути стволове и кори, гъсто осеяни с бодли като таралежи. От време на време виждахме огромни, устремени към небето кактуси, високи около шест метра, украсени със странни, извити клони. Те също бяха покрити с бодли и изглеждаха неприветливи. След това направихме два завоя и от хълма се спуснахме в долината Калилегуа.
Точно тук растителността се промени толкова рязко, та чак ме заболяха очите. Започна ярката зеленина на тропиците в толкова много нюанси и с такава свежест, че в сравнение с нея зеленината на английския пейзаж изглежда сива. После, като че в потвърждение на това, че се намирах отново в тропиците, малко ято дългоопашати папагалчета прелетя с пърхане и цвъртене през пътя. Скоро след това преминахме край група индианци, облечени в раздърпани ризи и панталони, с огромни сламени шапки на главите. Те бяха ниски и тантурести, с монголоидни черти и необикновени, с цвят на трънка очи, излъчващи младежка свежест, което личеше в израза им. Огледаха ни равнодушно. След като живях толкова дълго между европейци, сред равнините на пампата и в Патагония, индианците, дългоопашатите папагали и яркият пейзаж, през който пътувахме, ме удариха като силно вино в главата.
Не след дълго колата намали своя ход и се отби от главния път по някакъв разровен друм, ограден от двете страни от гъсто израснал гигантски бамбук. Някои от стволовете, дебели колкото бедрото на човек, бяха бледо-восъчни, изпъстрени със зелено като шарките на тигрова кожа. Тези огромни бамбуци се привеждаха грациозно над пътя и преплитаха потрепващите си зелени листа толкова гъсто над главите ни, че отдолу цареше мрак като в нефа на някоя катедрала. Между гигантските стъбла мъждукаше и проблясваше слънчевата светлина, а през шума на двигателя до ушите ми достигаше странният стон и скрибуцането на разклащания от вятъра бамбук. След малко пристигнахме до една вила, полускрита в избуяли цветя и пълзящи растения. Тук колата спря. Излезе да ме посрещне Джоан Лет, която заедно със своя съпруг Чарлз ме покани в Калилегуа. Тя ме въведе вътре и ми поднесе чашка отдавна жадуван чай. След малко, когато Чарлз се върна от работа, седнахме на балкона и в спускащия се като индиго мрак започнахме да обсъждаме моя план за действие.
От натрупания в най-различни части на света опит зная, че когато попадна в някоя сравнително добре населена местност, мога без особени затруднения да се снабдя с повечето от обикновените за нея животни, тъй като местните хора ги отглеждат по домовете си, докато пораснат достатъчно, за да ги използват за прехрана. Така че първата ми работа е да обиколя всяка ферма и всяко село в околностите и да закупя каквото мога. След това преглеждам сбирката и правя опити да я попълня (обикновено с редки животни) със собствени сили. Аз изложих тези съображения на Чарлз под мелодичния звън на леда в чашите с джин и тоник, но за мой ужас той не се съгласи с мене. Според него индианците от Калилегуа не отглеждали по домовете си никакви животни, с изключение на обикновените котки, кучета и кокошки. Въпреки това обеща още на следния ден да помоли един от своите по-образовани помощници да разпита из селото и ми съобщи резултатите. Легнах си поободрен от джина, но в мрачно настроение. Дали не сбърках, че дойдох тук? Дори тихите песни на щурците в градината и огромните трепкащи звезди, които ми напомняха, че отново съм в тропиците, не успяха да подобрят настроението ми.
На следната сутрин обаче всичко изглеждаше по-оптимистично. След закуска отидох в градината и се загледах в рояк златисти, сини и сребристи пеперуди, накацали върху червените цветове на един храст. Пристигна Луна. Чух го как пее с прекрасния си теноров глас още докато се движеше по бамбуковата алея. Когато стигна до вратата, той спря да пее и плесна с ръце по възприетия в Южна Америка начин, с което се известява за пристигането на посетител във всяка къща. Отвори вратата и пристъпи до мен при храста с пеперудите. Той беше дребен човек, висок около метър и шестдесет сантиметра и слаб като четиринадесетгодишен юноша. Имаше красиво лице с не много резки черти, огромни черни очи и катранена, ниско остригана коса. Той протегна ръка, нежна като крилата на заобикалящите ни пеперуди.