Тук вече нямаше лебедки, които да ни се притекат на помощ, затова шофьорът вкара внимателно колата в червените води и се начумери уплашено зад наежените си мустаци. Преминахме половината от циментовата плоча и двигателят угасна. Седяхме и се гледахме мълчаливо, когато водата се насъбра от едната страна и под нейния напор колата се придвижи по посока на водопада от дясната ни страна. Всички подскочихме като ударени от ток. На никой от нас не му се искаше да остане в автомобила, ако течението го подхванеше внезапно и го захвърлеше през ръба на площадката сред безразборно натрупаните под нас скали. Всички изскочихме навън като един.
— Бутайте… всички трябва да бутаме — извика Луна, като се опитваше да заглуши шума на водопада.
Той се хвана с две ръце за едната страна на колата, тъй като водата бушуваше с чувствителна сила. Луна бе толкова слаб, че всеки момент очаквах да видя как течението го подхваща като перце и го изхвърля през водопада.
— Мини от другата страна на колата — извиках аз, — ще те отнесе водата.
Луна схвана силата на този аргумент, прилепи се до колата като морска звезда и започна да се промъква от другата страна, докато колата не остана между него и водопада. След това подложихме рамене и започнахме да тикаме. Оказа се една от най-неблагодарните задачи, с които някога се бях захващал, защото ние се опитвахме да бутаме колата към отсрещния край на циментовата площадка, но и срещу течението, което през цялото време отново завърташе колата. След десетминутна борба успяхме да приближим колата с около метър до отсрещния бряг, а течението я премести с около метър до водопада. Започнах да се безпокоя не на шега; при този темп виждах как след половин час колата щеше да се напъха грациозно във водопада. Тримата нямахме достатъчно сили да я изтикаме както нагоре по склона на площадката, така и срещу течението. В багажника имахме въже и аз предложих, ако се окажеше достатъчно дълго, да завържем с него колата за някое дърво на брега и да изчакаме докато спадне нивото на водата. Тъкмо се канех да изложа този план на испански език и зад завоя на пътя срещу нас се появи добрата фея, преобразена неузнаваемо в хъхрещ и пръхтящ камион, който въпреки напредналата си възраст и покрилата го ръжда имаше мощен, но флегматичен вид. Ние го приветствахме с радостни викове. Шофьорът на камиона прецени с един поглед нашето бедствено положение, намали ход, вкара огромното тяло на своята машина в червения поток и доближи на няколко крачки от нас. Ние извадихме бързо въжето и завързахме двете машини една за друга, след това камионът потегли на заден ход и издърпа внимателно нашата кола от потока на суха земя. Благодарихме на шофьора на камиона, почерпихме го с цигара и видяхме със завист как прекара могъщия си стоманен кон през потока, като че той не съществуваше. След това насочихме вниманието си към уморителния и неприятен процес, свързан с подсушаването на двигателя.
В края на краищата пристигнахме в Оран в два часа следобед, като се наложи да преодолеем още три водни препятствия, които за щастие не бяха толкова лоши, колкото първите две.
Въпреки всичко пристигнахме в къщата на Луна в такъв вид, като да бяхме престояли целия ден в реката, което всъщност не беше далеч от истината. Прелестното семейство на Луна ни посрещна радостно, взеха дрехите ни, за да ги изсушат, сготвиха неимоверно количество храна и ни поканиха да се нахраним във вътрешния, препълнен с цветя двор, където едва проникваше слаба слънчева светлина. Докато се хранехме и пиехме хубаво червено сгряващо вино, Луна разпрати цял рояк от своите млади родственици с някакви тайни поръчения в различните части на града. Те се появяваха от време на време и му докладваха шепнешком, при което той ту кимаше важно глава и се усмихваше, ту се мръщеше страшно в зависимост от новината, която благоволяваше да изслуша. Когато Луна се изкашляше или поглеждаше към тях, всички се стараеха да въздържат вълнението си и замираха в очакване. Започнах да се чувствам така, като че обядвах с Уелингтънския херцог в навечерието на битката при Ватерло. Най-после той се приведе напред, наля на мен и на себе си последна чаша вино, после ми се усмихна и черните му очи заблестяха от едва сдържано вълнение.