Джими проследи погледа ми и каза:
— Остарявам. Всички остаряваме. Беше време, когато Ърл не би пипнал книга, освен ако не е телефонен справочник, и внимаваше да не насинява физиономиите на хората, но годините май са ни поразмекнали — предполагам, и в добрия, и в лошия смисъл. Преди Ърл не би отстъпил толкова лесно и пред човек като Джоуел Тобаяс, но този тип се справи с него, без да му мигне окото. Ако искаше, можеше да го нарани тежко. Виждаше се, че е напълно способен.
— Но не е искал.
— Не. Всъщност искаше само да го оставим на мира, но ти може би ще възразиш, че неговите потребности не са от значение. Искам да знам с какво се занимава. Важно е за бизнеса ми и е жизненоважно за запазването на съществуващото равновесие. Мексиканците, колумбийците, доминиканците, руснаците, ченгетата, аз, както и всеки друг, който се интересува от прехвърлянето на стоки през границата, всички ние живеем в равновесно състояние. То е много крехко и ако някой, който не разбира правилата, започне да си играе с него, всичко ще рухне и ще ни създаде огромни проблеми. Не успях да разбера каква е позицията на Тобаяс и това, че не съм в течение, ме изнервя. Така че…
— Така че?
— Така че можех да алармирам митниците, но когато човек си има работа с органите на реда и закона, никога не задава въпроси, на които не знае предварително отговора. Ако за мен е удобно да им предам Тобаяс, ще го сторя, но само ако знам какво пренася през границата. Вече потърсих нужните ми услуги. Всеки път, когато Джоуел Тобаяс получава поръчка, копие от съответните документи идва при мен. Напоследък той е работил доста активно в Нова Англия и всичко изглежда законно. Тази седмица е имал поръчка за превозване на храна за животни от Канада, а това означава прекосяване на границата.
— И си пратил свои хора да го следят.
Джими се усмихна.
— Да кажем, че просто съм убедил някои приятели да не изпускат Джоуел Тобаяс от поглед.
И това бе всичко, което успях да изкопча от Джими Джуъл. Той запази за себе си имената на компанията в Квебек, която щеше да достави храните, и на онази в Мейн, която ги бе поръчала, но имах чувството, че тези имена представляваха почти цялата информация на Джими за Джоуел Тобаяс. И той бе в неведение като мен.
Върнах се при колата. Отново усетих дъха на мазна вода в носа и по дрехите си. Разбрах, че идва от мустанга, който се беше просмукал с вонята на „Блу Мун“. Но не беше изключено и да си въобразявах и това също да е реакция на случилото се.
Отидох до „Блу Мун“. Рано или късно винаги се озовавах там. В средата на помещението, под онова, което бе останало от овъгления покрив, имаше бидон от олио. Над тъмната вода вътре бръмчаха насекоми. Организмът ми веднага реагира на спомените, събудени от миризмата на това място, изпитах желание да избягам и започнах да дишам учестено. Вместо това извадих от джоба малкото си фенерче и претърсих развалините, но хората, които ме бяха докарали тук, не бяха оставили никакви следи от присъствието си.
Отвън се обадих на Бенет Пачет и го помолих да състави списък с имената на онези, които бяха служили заедно със сина му в Ирак и които сега бяха тук, особено онези, които бяха присъствали на погребението му. Той обеща да го направи веднага.
— Предполагам, че си си възвърнал гнева? — каза той.
— Изглежда, съм имал неподозирани запаси — отвърнах аз и затворих.
На психическа основа или не, мустангът продължаваше да смърди. Закарах го в една автомивка в южен Портланд, „Филс Уан-Стоп“, където обикновено вършеха добра работа, миеха на ръка, вместо да използват маркуч, тъй като маркучът намира всеки дефект в уплътнението и навлажнява толкова тапицерията, че прозорците се изпотяват. Там почистиха мустанга отвътре и отвън, докато аз си пиех лимонадата, изстъргаха дори мръсотията зад калниците.
И така откриха устройството.
Фил Дюкас приличаше по възможно най-приятния начин на съдържател на автомивка и автосервиз. Според мен той не притежаваше нито една дреха, на която да няма мазно петно, по обед брадата му вече бе набола след сутрешното бръснене и ръцете му изглеждаха мръсни дори когато бяха чисти. От хамбургерите си беше докарал няколко наднормени килограма и в очите му се четеше умората и досадата на човек, който винаги ще знае повече за проблемите на един двигател от следващия майстор и който може да поправи всичко по-бързо от всеки друг, стига да има време, с каквото не разполагаше. Той взе ръчна работна лампа, за да ми покаже предмет, дълъг около трийсет сантиметра, увит с черна изолационна лента и прикрепен с два магнита към вътрешната страна на калника.