— Сериозно ли говориш? — възкликна Фил, — Може би трябва да го залепи на гърдите си, за да могат да го следят и в дома му?
— О, не мисля, че искате това, сър — каза Майк. — Сарказмът, изглежда, не го засегна, което ме накара да го харесам още повече.
Погледнах навън към площадката за паркиране. Пристигна голям камион и примигна с фаровете за помощ. Сетих се за Джоуел Тобаяс. Питах се къде ли е сега и какво ли прекарва през границата. Регистрационните номера на камиона бяха от Джърси. Фил проследи погледа ми и каза:
— Ей, не познавам този шофьор. Той не ме интересува.
Вместо да пратя проследяващото устройство в Джърси, накрая казах на Майк да го върне на мястото, където беше намерено. Той изглеждаше доволен, че бях успял да догоня неговите мисловни процеси: това, че знаех за присъствието на устройството, можеше да послужи като оръжие срещу онзи, който го бе сложил там, ако се представеше подходяща възможност.
Платих щедро на Майк за времето му и той ми даде номера на мобилния си телефон, в случай че помощта му някога ми потрябва отново.
— Добро момче — казах, докато с Фил наблюдавахме как потегля. — Също и умно.
— Синът на сестра ми — поясни Фил.
— Не те нарече „чичо Фил“.
— Казах ти, че е дискретен.
Дадох бакшиш и на Ернесто. Той ми благодари, но явно очакваше, че преживяният шок заслужава по-голяма компенсация. Тъй като всъщност не беше хвръкнал във въздуха, не обърнах внимание на страдалческото му изражение.
— Имаш ли някаква представа кой е лепнал това нещо на колата ти? — попита Фил.
— Имам.
— Мислиш ли, че ще те нападнат?
— Възможно е.
— Имаш ли помощници?
— Пътуват насам.
— Ако бях на твое място и някой бе сложил военно наблюдателно устройство на колата ми, щях да потърся от онези помощници с пищовите. Твоите такива ли са?
— Не — отвърнах аз. — Моите са от онези с многото пищови.
10
Отвлякоха Тобаяс, когато се намираше само на няколко километра южно от Музхорн на шосе 27. След него вървеше кола още откакто бе прекосил границата, но не й беше обърнал внимание. Правил бе този курс толкова пъти, че беше станал нехаен: основната му грижа бе американската митническа проверка при Кобърн Гор и след като преминеше през нея благополучно, можеше и да намали бдителността си. Освен това този път беше обезсърчен: връщаше само част от онова, на което беше разчитал, и се бе уморил да поема сам бремето на тези пътувания. Когато смъртните случаи зачестиха, групата им се стопи до ядрото. Това означаваше повече работа и по-голям риск за всички, но съответно и възнаграждението накрая щеше да е по-голямо.
Този ден имаше проблеми в склада. В съседния комплекс гъмжеше от канадски полицаи, част от операция за залавяне на дрога, която можеше да продължи няколко дни, и не изглеждаше никак разумно да пренасят стоката под носа на ченгетата. Изправен пред алтернативата да се мотае наоколо или да направи друг курс, когато всичко е по-спокойно, Тобаяс бе избрал второто. По-късно обаче се беше упреквал, че не е бил по-предпазлив по пътя към къщи, но го бяха уверили, че са се погрижили за Паркър, и проследяващото устройство бе потвърдило, че детективът още е в Портланд час след като Тобаяс бе тръгнал на път.
Детективът тревожеше Тобаяс, но не толкова, колкото Джим и Джуъл. Казал бе на останалите за него още след нескопосания му първи опит да установи контакт с него в „Дюи“, както и че очевидно започва да проявява любопитство към икономическата страна на дейността му, но го бяха посъветвали първо да види как ще се развият нещата. Най-доброто, което можеше да стори, бе да ги убеди да прекратят операцията за известно време, но дните се нижеха, без да се случи нищо, хората започнаха да стават нетърпеливи и той скоро се върна към курсовете през границата, макар че известно време държаха под око Джими и големия слон, който пазеше гърба му, но Джими, изглежда, беше решил, че не си струва да се тревожат за Джоуел Тобаяс. Джоуел не беше толкова сигурен, ала останалите сториха всичко по силите си, за да го убедят в обратното. Така че след като Джими си гледаше своята работа и нямаше никакви признаци някой да души около тях, Джоуел беше започнал да се успокоява.
Освен това бе уморен: поемаше все повече и повече курсове, тъй като търсенето на онова, което продаваха, ставаше все по-голямо. Бяха му казали, че ще стане така, щом се разчуе колко качествена и рядка е предлаганата от тях стока. Доскоро не бяха превозвали нищо, което не е продадено предварително, но сега вече Джоуел прехвърляше различни неща в очакване на последната голяма продажба: „огнената продажба“, както бяха започнали да я наричат. За никого от тях не бе тайна, че тези първоначални продажби „капка по капка“ могат да бъдат приети някъде като сигнал за тревога, но те бяха необходими, за да бъдат набавени средства и за да потвърдят стойността и мащабите на онова, което щеше бъде предложено накрая. Сега големите пари започваха вече да придобиват реални очертания, но Джоуел отговаряше за сигурността на цялата операция и когато Джуъл, а после и частният детектив започнаха да душат наоколо, това сериозно го притесни. Авансовото му заплащане вече бе повишено значително, но не толкова, колкото би му се искало, като виждаше, че поема сам всички рискове. Разменени бяха някои реплики. Още не беше преглътнал небрежното им отношение към историята с Джуъл и бе възмутен от това. Знаеше, че предстои сблъсък. Може би трябваше да си държи устата затворена, но дълбоко в себе си чувстваше, че е прав, което беше и причината да надигне глас. Не беше лесно да вбесиш Джоуел, той беше от хората, които сдържат гнева си, но когато избухнат, Бог да пази онези, които попаднат в обсега на взрива.