Освен това сънуваше все по-често кошмари и нарушеният сън го правеше по-раздразнителен с Карън, а това му бе неприятно. Тя беше специално момиче и му бе провървяло, че се беше събрал с нея, но понякога просто не знаеше кога трябва да престане да задава въпроси и да си замълчи. Беше се променила, след като Деймиън Пачет и останалите бяха загинали, може би се боеше, че и той може да бъде застигнат от същата участ, но Джоуел нямаше намерение да се самоубива. Все пак смъртта на Деймиън го бе засегнала най-силно. Вече трима от тях бяха мъртви, трима от някогашното му отделение. Всичките бяха посегнали сами на живота си, но Деймиън бе най-добрият от тях. От самото начало бе най-добрият.
Деймиън и останалите бяха започнали да му се явяват насън, окървавени и съсипани. Говореха му, но не на английски. Не можеше да разбере какво казват. Сякаш на онзи свят бяха научили друг език. Но още докато сънуваше, се чудеше дали онези, които вижда, действително са неговите стари другари по оръжие. Те го плашеха и очите им не бяха наред: бяха черни и пълни с влага като мазна вода. Телата им бяха изкривени, гърбовете им изкорубени, ръцете твърде дълги, пръстите тънки и алчни…
Нищо чудно, че беше напрегнат.
Поне пътуванията през границата щяха да свършат. Той грижливо бе обработил митническите служители и глупаците от националната сигурност. Рамката на регистрационната му табела го легитимираше като ветеран, както стикерите и лепенките в кабината. Носеше военна бейзболна шапка, стараеше се да изслушва внимателно историите на по-старите ветерани, които сега работеха на границата. Подхвърляше им от време на време пакет цигари, при нужда заиграваше дори с раняванията си и в замяна те му разчистваха пътя. Останалите нямаха представа колко упорито беше работил върху имиджа си и до каква степен успехът на тяхното начинание зависеше от него.
Всичко това се въртеше в ума му и не обърна достатъчно внимание на колата след себе си. Когато тя го изпревари, се зарадва, че ще се махне най-сетне, но това бе естествената реакция на всеки, който кара тежко возило, към превозните средства, които се движат твърде близо. Знаеше, че все някога ще опитат да го задминат и че може само да се надява да го направят разумно. О, имаше шофьори на камиони, които обичат да си играят с нетърпеливите автомобилисти, и други, които просто считат, че са най-големите и най-лошите копелета на пътя, и ако решиш да им въртиш номера, ти ще си закопаният — понякога и в буквалния смисъл. Джоуел никога не бе постъпвал така, дори и преди да започне презграничните курсове, където беше достатъчно да привлечеш вниманието на полицаите с невнимателно шофиране, за да се озовеш за дълго време в затвора. Въпреки че нямаше много място и дърветата направо дращеха по кабината му, той отби леко, за да пусне колата да мине. Мястото не беше много подходящо за изпреварване, тъй като наближаваха завой и ако някой се зададеше с висока скорост от обратната посока, всеки от тях щеше да има нужда от възможно най-много асфалтова настилка, за да не свърши като жертва на пътна злополука. Но пътят отпред беше чист и той проследи как червените светлини се загубиха, оставяйки пътя празен и тъмен.
Около километър нататък видя запалени мигачи и някой размаха две светещи палки. Удари спирачките, когато фаровете на камиона му уловиха жълтия плимут, който преди малко го беше задминал. Той бе спрял напряко на пътя, разполовяван от бялата линия. До него имаше друга кола, онази с мигащите червени и сини светлини. Не успя да различи никакви обозначителни знаци по нея, което бе странно. Доближи го мъж в униформа с леко деформирана глава. Джоуел свали прозореца.