— Защо трябва да говорят с теб? — попита Джоуел. — Защо не с доминиканците или с Джими Джуъл?
Видя как нещо проблесна в очите на Раул и разбра, че е докоснал оголен нерв.
— Защото — отвърна Раул — цилиндрите са у нас.
После Раул си тръгна, като остави Джоуел да се грижи за раните си, но не и преди да стъпче мобилния му телефон и да изцеди повечето гориво от резервоарите, оставяйки му само колкото да стигне до мотела край Юстис.
Когато влезе във фоайето, изгарянето на бузата привлече погледите на няколко души, но никой не си позволи коментари. Намери машината за лед, зави няколко бучки в пешкира от стаята си и ги сложи върху раната, опитвайки да облекчи болката, преди да се обади по телефона.
— Имаше проблем — каза той, когато отсреща вдигнаха. Описа подробно всичко, което се беше случило, без да изпуска почти нищо.
Отговорът бе:
— Ще трябва да си ги върнем. Казваш, че този тип Раул иска да задържи печатите като един вид глоба?
— Така каза.
— Господи. Да не мислиш, че ще ги използва, за да маркира пликовете с кокаин?
— Мисля, че ще опита да ги продаде.
— Досега всичко вървеше добре, защото бяхме внимателни. Тези печати не бива да се появяват на открития пазар.
Джоуел положи всички усилия да скрие раздразнението си. Непременно ли трябваше да го считат за някакъв слабоумник само защото караше камион? В края на краищата той беше участвал във всяка фаза на операцията, от самото начало. Без него тя щеше отдавна да се е провалила.
— Наясно съм с това. — Не успя да се пребори с острите нотки в гласа си.
— Не ми се прави на умник. Не аз загубих пратката.
— Аха. Аз пък не съм видял такива пари, които да ми компенсират загубата на едното око.
— Видял си повече от всеки друг. Ако не ти харесва уговорката, излез от играта.
Джоуел се вторачи в раните на ръцете си.
— Не исках да кажа това. Нека просто оправим бъркотията.
— На този Раул няма да му отнеме много време да разбере на какво е попаднал. След това и дете ще може да се досети какво става. Ще започна да разпитвам, за да разбера кой е той.
— Джими Джуъл знае.
— Сигурен ли си?
— Почти. Ако питаш мен, нареждането да ни ударят е дошло от него.
— Е, тогава ще започнем оттам. Казваш, че са взели всичко?
— Да. Всичко взеха.
— Прибирай се вкъщи. Наспи се и се погрижи за изгарянията. Обади ми се утре, веднага щом се почувстваш отпочинал. Това не е единствената бъркотия, която трябва да бъде разчистена.
Джоуел не поиска обяснение за последната забележка. Твърде уморен бе и твърде обиден. Затвори телефона, отиде до бензиностанцията от другата страна на пътя и купи стек от шест бири да си ги пие в стаята. Докато гледаше през прозореца светлините на преминаващите отвън коли и тъмното езеро Флагстаф, от време на време долепваше някоя от студените бутилки до наранената буза. След втората бира започна да му се повдига. Беше изминало много време, откакто не бе преживявал шок, и почти бе забравил усещането, но онова, което му сториха на поляната, го върна към други спомени, други моменти. Почеса разсеяно левия си пищял, опипа тъканта на белега и вдлъбнатината в мускула. Позвъни на Карън, но тя не си беше вкъщи, така че остави съобщение на телефонния секретар, че се е уморил и е решил да пренощува в мотел. Каза й също, че я обича, и се извини за спречкването им тази сутрин. Вината беше изцяло на детектива; негова и на онзи стар негодник, Пачет, който се бъркаше където не му е работа. Тобаяс знаеше достатъчно за детектива от местните клюки, за да не го подценява, и не бе сигурен, че сплашването е правилният подход към него, но когато дойдоха да му кажат, че е бил нает да проучва него и връзката му, а не цялата операция, изпита гняв, както и облекчение.
Искаше да поспи. Взе болкоуспокояващи и седна на леглото, опънал крака пред себе си. Порови в джоба на якето и извади двете изящно гравирани златни халки. Каза, че мексиканците са взели всичко, но това беше лъжа. Смяташе, че му се полагаше компенсация за страданията, както и за вече превозените неща, струващи цяло състояние, от което на практика все още не беше видял нищо повече от няколко жалки долара. Освен това искаше да се извини на Карън за кавгата. Вдигна обиците към светлината и въпреки болките се възхити на красотата им.