— Не се тревожи, Джаки — казах му. — Ще намерим друг начин.
— Искаш ли да се върна при къщата му и да го чакам?
— Да, защо не. — Ако не друго, поне Джаки щеше да е спокоен, че не му се сърдя.
— Някакви вести от Ню Йорк?
— Ще са тук тази вечер.
— Нали няма да им кажеш как прецаках нещата?
— Нищо не си прецакал, Джаки. Просто си имал лош късмет.
— Трябваше да внимавам повече — каза със съжаление той. — Но обичам експлозивите…
Малко след това Бенет Пачет ми прати имейл с няколко имена на бивши войници, присъствали на погребението на сина му. Първите двама бяха Върнън и Причард. И до двете имена имаше забележка, че не е сигурен в правописа им. Пачет признаваше, че не може да си спомни имената на всички, защото някои не се подписали в книгата за съболезнования и не му били представени, но мислеше, че са присъствали поне десетина бивши войници. Спомняше си жена на име Кари Сандърс, която имала нещо общо с юридическите консултации за ветерани, но доколкото знаел, нямала официални контакти с Деймиън. В списъка беше и Боби Джандро, който сега бе в инвалидна количка вследствие раняванията от Ирак. Той фигурираше и в моя списък на хората, с които исках да поговоря, щом пристигне помощта от Ню Йорк.
— Някой от онези на погребението беше ли чернокож?
— Върнън е цветнокож — каза той. — Това важно ли е?
— Просто съм любопитен.
Набелязах си да се обадя на Кари Сандърс и да разбера нещо повече за Джандро, но първо реших да прескоча до хълмовете край Скарбъро, където в къщурка близо до хиподрума живееше Роналд Стрейдиър. През войната във Виетнам Роналд служил в корпус К9 и когато паднал Сайгон, бил не по-малко травмиран от загубата на кучето си, което бил принуден да изостави като „превишаващо нуждите му“, отколкото от смъртта на другарите си. Сега къщата му бе нещо като хан за ветерани, които минаваха случайно през града и имаха нужда от място, където да преспят, да пийнат една бира и да си дръпнат марихуана, без да им се досажда с тъпи въпроси. Не бях сигурен с какво се препитаваше Роналд, но то навярно не беше без връзка със запасите трева, каквито сякаш винаги имаше подръка.
Напоследък Роналд бе започнал да се намесва и в дискусиите около правата на ветераните. В края на краищата той разполагаше с информация от първа ръка за проблемите, с които се сблъскваха те. Навярно след връщането си от Виетнам и особено след 11 септември си беше мислил, че за последен път става свидетел на подобна мерзост. Вместо това върху ветераните бе изсипан нов чувал гадории, по-отвратителни дори от онези, които бяха залели предшествениците им от Виетнам. Тогава завръщащите се войници бяха упреквани за една непопулярна война, критиците им се вдъхновяваха от снимки, показващи млади хора, които загиват в студентските общежития или тичат по виетнамски мост с горящ напалм по кожата. Сега този гняв бе заменен от непознаване на физическите и психическите последствия от войната за участвалите в нея и нежеланието на онези, които с радост ги бяха изпратили да се бият, да се погрижат за ранените и белязаните от битките, когато се приберат у дома. Бях виждал Роналд няколко пъти по местната телевизия; и щатските вестници често се обръщаха към него за коментар, когато темата за ветераните инвалиди се повдигаше под някаква форма. Той бе основал неформална организация, наречена „Ангажирани ветерани от Мейн“, и за пръв път, откакто го познавах, сякаш имаше истинска цел, нова битка, която да води, вместо да преживява отново старите.
Когато пристигнах пред къщата, видях да помръдва перде. Знаех, че Роналд има монтиран сензор в края на пътя, който водеше до вратата му, и лъчът му засича всичко по-едро от малък бозайник. Той бе достатъчно умен да не държи твърде голямо количество наркотици в дома си, така че всяка полицейска проверка би установила притежание, но не и притежание с цел разпространение. От друга страна, за някои направления в местните органи за прилагане на закона заниманията на Роналд бяха нещо като обществена тайна, но те предпочитаха да не обръщат внимание, защото Роналд не продаваше на деца, не прилагаше насилие и при нужда съдействаше на полицията. Така или иначе, Роналд не бе наркобарон. Ако беше, нямаше да живее в къщурка до хиподрума.