Щеше да живее в голяма къща до хиподрума.
Щом слязох от колата, той излезе на прага. Беше едър мъж, черната му коса бе подстригана късо и силно прошарена. Носеше тесни дънки, карираната му риза бе пусната свободно над колана. От врата му висеше кожена кесия.
— Какво е това? — попитах. — Голямо хапче ли?
— Не, тук държа дребните си пари.
Ръката му, загоряла от слънцето и набраздена от мускули и от вени, грабна моята и я погълна, както стара безформена морска котка гълта цаца.
— Ти си единственият местен американец, когото познавам — казах аз, — а не правиш от онези неща, присъщи на местните американци.
— Разочарован ли си?
— Малко. Просто имам чувството, че не си даваш труда. — Дори не искам да ме наричат местен американец. Индианец ми е съвсем достатъчно.
— Виждаш ли? Обзалагам се, че можех да пристигна тук, облечен като каубой, и на теб дори нямаше да ти мигне окото.
— Да. Можех да те застрелям, без да ми мигне окото.
Седнахме до масата в двора и Роналд извади от хладилника две соди. От плейъра в кухнята долиташе тиха музика, микс от индиански блус и фолк: Слайдин Клайд Рулет, Кийт Секула, Бъч Мъдбоун.
— Социална визита? — попита той.
— Другарска — отвърнах аз. — Спомняш ли си едно момче на име Деймиън Пачет? Местен младеж, служил в Ирак като пехотинец?
Роналд кимна.
— Ходих на погребението му.
Трябваше да се досетя. Роналд посещаваше погребенията на местните ветерани винаги когато може. Идеята му бе, че като отдава почит на един, отдава почит на всичките. Това бе израз на растящото му лично уважение към падналите.
— Познаваше ли го?
— Не, никога не съм го срещал.
— Чух, че може да се е самоубил.
— Кой ти каза това?
— Баща му.
Роналд докосна сребърно кръстче, което висеше от кожена лента на китката му, малък жест на уважение към скръбта на Бенет Пачет.
— Повтаря се отново и отново — каза той. — Човек се надява, че офицерите и политиците ще си вземат поука, но те никога не го правят. Войната променя мъжете и жените, някои от тях се променят толкова много, че и сами вече не се познават и мразят онова, в което са се превърнали. Ако питаш мен, ние ставаме по-добри само в статистиките за самоубийствата, това е. След войната са сложили край на живота си повече виетнамски ветерани, отколкото са загинали там, и ако се съди по тенденциите, които очертават числата, тази година броят на самоубилите се ветерани от Ирак ще е по-голям от този на убитите там войници. Един и същ извод важи и за двете войни: лошо отношение там, лошо отношение и след връщането в родината.
— Какво се говореше за Деймиън?
— Че е станал саможив, че е имал проблеми със съня. Доста момчета имат проблеми със съня, когато се върнат. Трудно се справят с много неща, но когато не можеш да спиш, мислите ти се объркват и започваш да ставаш раздразнителен и потиснат. Може би пиеш повече, отколкото трябва, или пък вземаш нещо, което да те приспи, а после започваш да чувстваш нужда от малко повече всеки път. Той е бил на тазодон, но после е престанал да го пие.
— Защо?
— Ще трябва да попиташ някого, който го е познавал по-добре от мен. Някои хора не обичат да вземат лекарства за сън, чувстват, че след като се събудят, получават от тях наркотичен махмурлук и че те потискат фазата на съня, когато очите се движат бързо, но за Деймиън разполагам само със сведения от втора ръка. Баща му да не те е наел да разследваш смъртта му?
— В известен смисъл.
— Не мисля, че имаше някакви съмнения как е умрял.
— Нямам, поне за самия му край. Баща му иска да разбере какво го е довело дотам.
— Значи вече се занимаваш с посттравматични разстройства?
— В известен смисъл.
— Виждам, че все още ти е трудно да отговаряш на директни въпроси.
— Предпочитам да мисля, че правя обходни маневри.
— Да, както преди нападение. Все пак може би трябваше да сложиш онази каубойска шапка.
Той отпи от содата и отклони поглед. Не беше точно сплашване, само облагороден местноамерикански еквивалент на сплашването.
— Добре — казах. — Предавам се. Ще ти дам едно име: Джоуел Тобаяс.
Роналд имаше лице на покерджия. При споменаването на Тобаяс само клепачите му трепнаха леко, но това бе достатъчно, за да покаже, че не обича особено Тобаяс.
— Той също беше на погребението. Куп момчета, служили с Деймиън, дойдоха да му отдадат почит, някои от разстояние. На гробищата се стигна до разпра, въпреки че успяха да скрият това от Пачетови.
— Разпра ли?