— Там се навърташе един фотограф от местен вестник, „Сентинъл Игъл“. Правеше снимки за очерка, който подготвяше, и се надяваше да продаде на „Ню Йорк Таймс“: нали знаеш, погребението на паднал воин, скръбта, избавлението. Някой от близките — трябва да е бил Бенет — му беше казал, че не възразяват. Обаче други не бяха съгласни. Неколцина от старите другари на Деймиън поговориха с него и той си тръгна. Единият от тях беше Тобаяс. Запознаха ме с него по-късно в един бар. По това време вече едва се държахме на краката си.
— Тобаяс появявал ли се е на твоя радар?
— Защо ще се появява?
— Може да има хора, които подозират, че се занимава с контрабанда.
— Ако контрабандира нещо, не е трева. Щях да знам. Говори ли с Джими Джуъл?
— Той също не знае.
— Щом Джими не знае, значи аз нямам никакъв шанс. Ако похарчиш и долар, този човек ще чуе дрънкането на рестото по тезгяха.
— Обаче знаеш за Тобаяс, нали?
— Слухове, нищо повече.
— Какви?
— Че върти някаква далавера. Той е от този тип хора.
— Беше ли от хората, които не искаха да ги снимат?
— Онези, които говориха с фотографа, бяха четирима или петима, доколкото мога да си спомня. Тобаяс бе между тях. Един от другите сам влезе във вестниците седмица или две след това.
— Защо?
— Казваше се Брет Харлан, от Каратънк.
Името ми говореше нещо. Харлан. Брет Харлан.
— Убийство и самоубийство — казах. — Убил жена си, после и себе си.
— С щик от М9. Смъртта им е била мъчителна. Боец Брет Харлан, „Страйкър С“, командос от Втора бригада специални части, Трета пехотна дивизия. Жена му била в отпуск от Сто седемдесет и втори военноразузнавателен батальон.
— Деймиън Пачет е служил във Втора бригада специални части.
— Както и Бърни Крамър.
— Кой е Бърни Крамър?
— Ефрейтор Бърни Крамър. Обесил се в хотелска стая в Квебек преди три месеца.
Спомних си какво ми каза Карън Емъри: „Всичките те умират.“
— Цял куп — казах аз. — Цял куп самоубийства.
— Така изглежда.
— Някаква идея каква може да е причината?
— Мога да ти отговоря по принцип, но не и конкретно. Има една жена от „Тогус“, бивша военна. Името й е Кари Сандърс и мисля, че се е срещала и с Харлан, и с Крамър. Тя провежда изследване и дойде при мен да търси информация: имена на хора, които може да се съгласят да бъдат интервюирани, от моето време и след това. Дадох й каквото можах.
— Бенет каза, че Кари Сандърс е била на погребението на Деймиън.
— Може да е била в черквата. Аз лично не съм я видял.
— Какво изследва?
Роналд допи содата, смачка кутията и я метна в коша за рециклиране.
— Разстройствата, причинени от посттравматичен стрес. Специалността й са самоубийствата.
Слънцето се издигна по-високо. Утрото бе преминало в хубав летен ден с ясно синьо небе и съвсем лек ветрец, но двамата с Роналд вече не бяхме навън. Той ме беше завел в малкия офис, от който ръководеше Ангажираните ветерани от Мейн. Стените бяха покрити с изрезки от вестници, таблици на смъртните случаи и фотографии. Една от тях, точно над компютъра на Роналд, изобразяваше жена, която помага на осакатения си син да стане от леглото. Снимката бе направена изотзад, така че се виждаше само лицето на майката. Отне ми няколко секунди, докато схвана какво в снимката не беше наред: почти половината глава на младия мъж липсваше, а онова, което бе останало, беше покрито с ръбове и вдлъбнатини като повърхността на луната. Лицето на майката изразяваше смесица от чувства, твърде сложни, за да бъдат предадени.
— Граната — каза Роналд. — Загубил е четирийсет на сто от мозъка си. Ще има нужда от постоянни грижи до края на живота си. Майка му не изглежда млада, нали? — Каза го, сякаш за пръв път я забелязваше, при все че тя бе пред очите му всеки ден.
— Да.
— И се питах кое ще е по-добре: да умре преди майка си и страданията му да свършат, а нейните да приемат друга, може би не толкова мъчителна форма, или да я надживее, та тя да е до него до края на дните си и да го гледа, както го е гледала като малък. Мислех си, че първото ще е за предпочитане, защото ако той живее по-дълго от нея, постепенно ще се превърне в сянка в ъгъла на някоя стая, в име без минало, забравен от другите и без собствени спомени.
Ограден от всичко това, Роналд ми говореше за самоубийци и за бездомници; за наркомании и кошмари наяве; за мъже, останали без крайници, които се борят войската да ги признае за пълни инвалиди; за натрупаните молби — 400 000 и с постоянно покачващ се брой; и за онези, чиито белези не се виждат, осакатените психически, а не физически, чиято саможертва все още не е призната от държавата, която им е отказала ордена за храброст „Пурпурно сърце“. И докато говореше, гневът му се разпалваше.