— Да. Благодаря ти.
Той кимна.
— Част от мен искаше те да успеят. Тобаяс и останалите. Искаше ми се да им провърви, с каквото и да се бяха захванали.
— А сега?
— Стана лошо. Трябва да внимаваш, Чарли. На тях няма да им хареса, че си навираш носа в техния бизнес.
— Те вече опитаха да ме сплашат, топиха ме в бидон от олио.
— Така ли? И постигнаха ли нещо?
— Нищо особено. Онзи, който говореше, имаше приятен глас, може би с намек за нещо южняшко. Ако ти хрумне кой може да е бил, ще споделиш, нали?
По-късно същия ден опитах да се свържа с Кари Сандърс в болницата за ветерани „Тогус“, но обаждането ми отиде право в телефонния й секретар. След това позвъних в „Сентинъл Игъл“, местен седмичен вестник в Ороно, и от редактора на новините получих номера на мобилния телефон на фотографа Джордж Ебърли. Той не бе щатен, но работеше за вестника на хонорар. Ебърли вдигна на второто позвъняване и когато му казах какво искам, като че ли нямаше нищо против да ми отговори.
— Договорено беше с Бенет Пачет. Той обясни на цялото семейство какво искам да направя. Казах му, че ще е възпоминание за неговия син, но също и начин да се свържат с други семейства, които са загубили синове и дъщери или бащи и майки във войната и той ме разбра. Обещах да бъда дискретен и бях. Стоях най-отзад. Повечето хора дори не ме забелязаха, но после изведнъж се сблъсках с група разбойници.
— Казаха ли ви какъв е проблемът?
— Казаха, че било частна церемония. Когато изтъкнах, че имам разрешението на семейството да фотографирам, един от тях се опита да ми вземе фотоапарата, докато другите го прикриваха. Отстъпих назад и един друг, едър мъж с липсващи пръсти, ме сграбчи за рамото и ми каза да изтрия всички снимки, които не са на семейството. Каза, че ако не го направя, ще счупи апарата и после той и приятелчетата му ще ме намерят и ще ми счупят нещо друго — нещо, което няма обектив и не може да бъде заменено.
— И вие изтрихте снимките?
— Как не. Имам нов „Никон“, сложна машинария, ако не знаеш какво правиш. Натиснах няколко бутона, затворих екрана и му казах, че съм направил каквото иска. Той ме пусна и това беше.
— Има ли някаква възможност да погледна тези снимки?
— Разбира се, не виждам защо не.
Дадох му имейл адреса си и той обеща да ми прати снимките още щом стигне до своя компютър.
— Знаете ли — добави Ебърли, — имаше връзка между Деймиън Памет и един ефрейтор на име Бърни Крамър, който се самоуби в Канада.
— Знам. Служили са заедно.
— Семейството на Крамър е от Ороно. След смъртта му поместихме нещо, което беше написал. Сестра му ни помоли да го публикуваме. Тя още живее тук. Честно казано, това беше причината да проявя интерес към този фоторепортаж. Статията на момчето вдигна голям шум тук и създаде неприятности на издателя с военните.
— За какво пишеше Крамър?
— За посттравматичния стрес. Ще ви изпратя статията заедно със снимките.
Материалите на Ебърли пристигнаха след около два часа, докато си приготвях стек за вечеря. Дръпнах тигана от котлона и го сложих настрани да изстива.
Статията на Бърни Крамър бе кратка, но силна. Разказваше за битката му с разстройствата, причинени от посттравматичния стрес — параноята, неспособността да се доверява, миговете на парализиращ страх — и особено за гнева си от отказа на войската да признае посттравматичния стрес за раняване от войната, вместо да го третира като болест. Естествено, статията беше написана като обширно писмо до издателя на вестника, писмо, което така и не е било изпратено, но издателят бе видял потенциала в нея и я беше поместил на страницата за писма на читатели. Най-въздействащо от всичко бе описанието на пребиваването му в частта за военна преподготовка във Форт Браг. Крамър намекваше, че Форт Браг се използва като сметище за войници, които имат проблеми с наркотиците, и че непрекъснатите промени в състава показват, че се пренебрегват наградите, възстановяването на доброто име и церемониите за преминаване към запаса. „Когато се прибрахме в родината — пишеше той, — ние бяхме вече забравени.“
Не беше трудно да се досетиш, колко недоволна е била армията, че един бивш неин войник е оставил такъв документ, макар че във войнишките интернет блогове, а и другаде, бяха писани и по-лоши неща. Все пак един малък местен вестник можеше да стане лесна плячка на някой военен пресаташе, решил да се докаже пред началството.
Принтирах статията и я добавих към онези за смъртта на Брет Харлан и неговата съпруга Маргарет, които бях събрал по-рано. Освен това и сам си бях водил бележки за посттравматичния стрес и самоубийствата сред военните. После разгледах снимките, които Ебърли бе направил след погребението на Деймиън. Той услужливо бе заградил в кръгчета лицата на мъжете, които се бяха скарали с него, между тях беше и Джоуел Тобаяс. Разгледах внимателно другите. Само един от тях беше черен, затова се досетих, че това е Върнън. Проверих принтера за фотографии, за да съм сигурен, че има достатъчно хартия, после принтирах повторно всичките най-добри снимки. Исках да знам имената на останалите от групата. Роналд Стрейдиър може би ги знаеше. Имах имейл адреса му, така че му изпратих някои от снимките. Ебърли ми бе дал също името и телефона на сестрата на Бърни Крамър, Лорън Фанън. Обадих й се и поговорихме малко. Тя ми каза, че Бърни се е прибрал от Ирак „болен“ и през следващите месеци състоянието му се е влошило. Останала с впечатлението, че върху него е упражняван натиск да не говори за проблемите си, но не знаеше дали този натиск е дошъл от военните, или от собствените му приятели.