— Защо мислите така? — попитах.
— Имаше един негов приятел, Джоуел Тобаяс. Бил е сержант на Бърни в Ирак. Преди всичко Тобаяс беше причината Бърни да отиде в Квебек. Говореше гладко френски и вършеше там някаква работа за Тобаяс, нещо свързано с превози и камиони. Бърни вземаше лекарства, за да може да спи, а Тобаяс му каза да ги спре, защото се отразявали зле на работата му.
Ако Джоуел Тобаяс бе казал на Бърни Крамър да престане да взема лекарството, защото пречи на работата му, възможно ли бе да е отговорен и за това, че Деймиън Пачет бе спрял тразодона?
— Бърни търсил ли е професионална помощ?
— Мисля, че получава някаква помощ, съдейки по начина, по който започна да говори за своето състояние, но никога не каза от кого. Когато умря, се обадих на Тобаяс и му казах, че няма да е добре дошъл на погребението и той стоя настрана. След това не съм го виждала повече. Между личните книжа на Бърни намерих писмото, в което пише за своя посттравматичен стрес, и реших, че то трябва да бъде публикувано във вестниците, защото е редно хората да знаят какво е било отношението към тези мъже и жени от страна на собственото им правителство. Бърни беше прекрасен човек, мил човек. Не заслужаваше да завърши живота си по този начин.
— Споменахте личните книжа на Бърни, госпожо Фанън. Пазите ли ги още?
— Някои от тях. Останалите ги изгорих.
Тук имаше нещо.
— Защо ги изгорихте?
Тя се разплака и ми бе трудно да разбера част от онова, което каза след това.
— Писал бе страница след страница, воден само от… лудост, как чувал гласове и виждал разни неща. Мислех, че всичко това е част от заболяването му, но то беше така смущаващо и така откачено. Не исках някой друг да прочете тези страници, защото ако се разбереше за тях, това можеше да отклони вниманието от писмото му. Той говореше за демони и как те го преследват. Нищо от написаното не звучеше смислено. Нищо.
Благодарих й и я оставих на спокойствие. В мейлбокса ми се бе появило съобщение. Роналд Стрейдиър бе свършил работата вместо мен, принтирал бе една от снимките, маркирал бе част от нея, след което я беше сканирал отново и я бе върнал. Към нея имаше кратка бележка:
„След като си тръгна, си спомних още нещо за погребението, което ми се стори странно. С Тобаяс и другите в „Съли“ имаше и един ветеран от първата иракска война. Името му е Харолд Проктър. Доколкото знам, на него никога не му е пукало за някого или за нещо и няма друга причина да е близък с Тобаяс, освен ако не участва в онова, което става. Притежава западнал мотел край Лангдън, северозападно от Рейнджли. Излишно е да ти казвам колко близо е това до канадската граница.“
Проктър го нямаше на нито една от снимките. Знаех, че съществува система, според която ветераните от предишните войни посрещаха завръщащите се войници, но нямах представа как да разбера дали Проктър е участвал в нея и дали може да е бил между онези, които са посрещнали Деймиън Пачет, когато си е дошъл. Но Роналд бе прав в преценката си за Проктър и нямах причина да не му вярвам, защото Проктър не приличаше много на кандидат за посрещач.
Роналд ми беше дал още две имена: Малак и Баки. До името на Малак беше написал: „Юниънвил, но отрасъл в Атланта“. Освен това бе идентифицирал официално чернокожия като Върнън и ниския брадат мъж до него като Причард. Сложил бе X върху лицето на висок мъж с очила и до него беше написал: „Харлан почина.“ И накрая, на заден план в левия край на снимката едва се различаваше мускулест мъж в инвалидна количка: Боби Джандро. Спомних си думите на Кайл Куин, изречени, докато гледах снимката на Фостър Джандро във вестника.