Лоша работа.
Взех химикалката и официално добавих към списъка на мъртвите Фостър Джандро.
12
Тобаяс замина за мотела на Харолд Проктър рано на другата сутрин. Мислеше си, че това е съдба: натам пътуваше, когато го хванаха мексиканците, така че не бе особено възхитен, когато му казаха все пак да отиде, дори без товара, който трябваше да достави. Причината бе по-неочаквана, макар че когато имаше време да помисли, му се стори, че бе очаквал да се случи тъкмо това.
— Проктър ни баламосва — каза гласът по телефона онази сутрин. — Иска да се измъкне. Вземи каквото е останало там и се разплати с него. И без това са останали само дреболии.
— Сигурни ли сте, че няма да се раздрънка? — попита Тобаяс.
— Той знае какво го чака, ако го стори.
Тобаяс не беше толкова сигурен. Имаше намерение да размени няколко думи с Проктър просто за да се увери, че помни какви са задълженията му.
Лицето и ръцете го боляха. Ибупрофенът, който бе взел, бе притъпил малко болката, но не толкова, че да може да се наспи както трябва. Недоспиването не бе нещо ново за него, поне в последно време. В Ирак бе спал непробудно дори под минохвъргачен обстрел, по онова време бе непрекъснато уморен, но откакто се прибра у дома, трудно заспиваше нощем и дори когато успяваше да заспи, сънуваше. Сънуваше лоши сънища, които напоследък започваха да стават още по-лоши. Струваше му се, че си спомня кога започнаха сегашните му проблеми: преди около месец, по време на курс до мотела на Проктър. Още оттогава не беше добре.
Тобаяс не обичаше силните напитки, но в момента едно сериозно питие би му дошло добре. Проктър щеше да му даде, ако си поиска, но нямаше намерение да се възползва толкова дълго от гостоприемството му. Впрочем последното нещо, което желаеше, бе полицаите да го хванат, че лъха на алкохол, докато кара камион; нещо повече, камион, в който вероятно ще има повече потенциално богатство на квадратен сантиметър, отколкото във всеки друг, пътувал някога по пътищата на щата.
И сякаш за да му напомни колко мъдро е било решението му да почака, докато се прибере в Портланд, преди да утоли жаждата си, насреща му се зададе пътуваща на изток гранична патрулна кола. Тобаяс вдигна небрежно ръка за поздрав и жестът му беше върнат. Проследи граничния полицай в огледалото, докато не се загуби от погледа му, и едва след това започна да диша по-спокойно. Типично за неговия късмет, да налети на полицията след случилото се предишната нощ. Проктър бе само говняната глазура на лайняната торта.
Не беше особено загрижен за него. Проктър беше пияница и считаше, че след като и двамата са служили във войската, дълбоко в себе си са братя, но Тобаяс не виждаше нещата по същия начин. Те дори не бяха участвали в една и съща война: повече от десетилетие разделяше битките им. Двамата се движеха в различна посока. Проктър щеше да се довърши с пиене, докато той очакваше да спечели малко пари и да заживее по-добре. Мислеше си, че може да предложи на Карън да се омъжи за него и след като се оженят, да заминат на юг, да се махнат от проклетите мейнски студове. Тук летата бяха по-хубави, не толкова влажни както във Флорида или Луизиана, с изключение на няколко дни през август, но не бяха чак толкова хубави, че да компенсират зимите.
Отново му се допи. Щеше да седне и да изпие една-две бири веднага щом се прибере в Портланд. Мразеше се, когато се напие, мразеше да гледа и как другите се напиват. Разгневи се на Боби Джандро, задето се раздрънка и привлече вниманието към тях дори и в дупка като „Съли“, където повечето клиенти гледат да се натряскат и не обръщат внимание какво става около тях. Съжаляваше Боби. Не беше сигурен дали той самият би продължил да живее, ако бе ранен толкова тежко. Собствените му ранявания му бяха предостатъчни: куцаше на всяка крачка и все още изпитваше фантомни болки там, където трябваше да са върховете на пръстите му. Но раняванията не оправдаваха Боби, задето се беше развикал и бе казал нещата, които каза. Обещали му бяха дял и Джоуел беше готов да спази договорката дори след казаното в „Съли“, но сега Боби не го искаше. Не искаше да има нищо общо с тях и това го безпокоеше. Тревожеше и останалите. Бяха се опитали да го вразумят, ала не се беше получило. Предполагаше, че онова, което направиха с него в „Съли“, е засегнало гордостта му, ала нямаха избор.
Никой да не пострада, това бе в основата на споразумението им. Не причинявай зло. За нещастие в реалния свят това невинаги беше възможно и този принцип тихомълком бе променен на „Не причинявай зло на своите“. Детектив Паркър бе получил, каквото си беше търсил, Фостър Джандро също. Тобаяс може би не би го застрелял, ала се бе съгласил, че това е необходимо.