Вече очакваше да види знака за отбивката към мотела на Проктър, който му даваше време да се подготви за завоя. Беше неспокоен. Камион, който спира в непосещаван мотел, бе точно едно от онези неща, които привличат вниманието в такава близост до границата. Той предпочиташе случаите, когато се пренасяха по-дребни предмети и размяната можеше да стане на бензиностанция или в закусвалня. Превозването на едри неща изискваше от него да отиде в мотела, което винаги го караше да се поти. Но бяха останали още само една-две от този вид пратки и вече бе намерил място близо до Портланд, където да ги складира. След смъртта на Крамър бяха решили, че повечето едри неща не си струват риска, тъй като създават всевъзможни логистични трудности. Щяха да търсят алтернативен начин да се избавят от тях дори ако това означаваше по-малка печалба. Но след като си бяха направили труда да ги транспортират чак до Канада, в никакъв случай не бяха готови просто да ги захвърлят в някоя кариера или да ги заровят в дупка. Все пак вече бяха намерени купувачи за доста от статуите и на Тобаяс се беше паднало да ги прекара през границата. Бе превозил първата пратка без никакви спънки направо до склада в Пенсилвания със сертификат за евтина каменна градинска украса, предназначена за хора с повече пари, отколкото вкус. Втората бе оставена на склад при Проктър за няколко седмици, за пренасянето й им бяха необходими пет часа и четирима мъже. Тобаяс през цялото време бе очаквал да ги връхлетят щатските полицаи или пък митничарите и още си спомняше чувството на облекчение, което изпита, след като работата бе свършена и той потегли отново към дома и към Карън. Трябваше само да приключи днес с Проктър и това щеше да му е за последно. Ако Проктър наистина искаше да излезе от играта, толкова по-добре. Нямаше да му липсва: Нито той, нито вонята в хижата му или гледката към скапания мотел, потъваш лека-полека в земята.
На човек, който е неспособен да контролира своето пиене, не можеше да се има доверие. Това бе знак за по-сериозна слабост. Тобаяс бе готов да заложи долар срещу цент, че Проктър се е върнал от първата война в Ирак като пръв кандидат за лечение на разстройства, причинени от посттравматичен стрес. Вместо това той се беше оттеглил в западнал мотел край гората и се беше опитал да пребори своите демони сам, въоръжен само с бутилката и храната, пристигаща в полиетиленови опаковки с посочено отстрани време за микровълнова обработка.
Тобаяс никога не бе вярвал, че той самият страда от посттравматичен стрес. Да, вярно, че му бе трудно да се отпусне и все още му се налагаше да сдържа импулса си да побегне, когато чуе пукотевица от фойерверки или неизгорели автомобилни газове. Имаше дни, когато не му се искаше да става от леглото, и нощи, когато не му се искаше да си ляга, не му се искаше да затваря очи от страх прел онова, което можеше да последва, и то още преди да бяха започнали новите му кошмари. Но посттравматичен стрес? Не, не и той. Е, поне не в тежкия вид, не такъв, при който за да преживееш деня, трябва да си така надрусан, че дрогата да се лее от порите ти като безцветна пот, не от този стрес, при който плачеш без причина или удряш жена си, задето е прегорила бекона или е разляла бирата ти.
Не, не такъв.
Още не, но вече започва. Ти я удари, нали?
Тобаяс огледа кабината, сигурен, че някой му бе проговорил, гласът беше странно познат. Воланът се изви леко и той почувства как сърцето му замря за момент, докато го оправи, изплашен, че ще излезе от пътя и ще тръгне надолу по склона, че ще се преобърне, че ще остане затиснат в кабината, хванат в капан точно преди старият мотел да се появи пред очите му.
Още не.
Откъде дойде този глас? И тогава си спомни: склад, стените напукани, покривът тече, последствия от по-ранна бомбардировка и калпаво строителство; мъж, почти само купчина окървавени дрехи, животът в очите му гасне. Той стоеше над него, дулото на карабината М4, пушката, разкъсала мъжа на парчета, непоколебимо насочено към главата му, сякаш тази окървавена парцалена кукла можеше да представлява някаква заплаха за него.
— Вземете го, вземете всичко, ваше е. — Покритите с червени петна пръсти сочеха касите и сандъците, опакованите статуи, с които бе пълен складът. Тобаяс бе смаян, че още е в състояние да говори. Трябва да бе стрелял четири-пет пъти в тялото му, а той размахваше ръка в лъча на фенера, сякаш нещо от това му принадлежеше и от него зависеше дали да го подарява, или да си го задържи.