— Благодаря. — Почувства, че се подсмихва, докато произнася думата, чу сарказма в гласа си и се засрами. Държеше се недостойно пред един умиращ човек.
Мразеше го. Мразеше него и всички подобни на него. Те бяха терористи, хаджии: сунити или шиити, чужденци или иракчани, в крайна сметка всички бяха еднакви. Нямаше значение как се наричат, „Ал Каида“ или с някое от онези скапани имена за удобство, скалъпени от купищата изтъркани фрази, като онези съчетания от магнитни думи, които лепиш на хладилника и използваш, за да съчиняваш лоша поезия: Победоносните мъченици от бригадата за джихад, Фронт на убийците от съпротивата на имамите, всичко взаимозаменяемо, всичко едно и също. Хаджии. Терористи.
И все пак в моменти като този съществуваше известно сближаване със смъртта, и когато я причиняваш, и когато я приемаш, а той току-що бе нарушил протокола, отговорил бе като невъзпитан тийнейджър, а не като мъж.
Хаджията се усмихна и през кръвта, напълнила устата и оцветила зъбите му, проблесна малко бяло.
— Не ми благодари — каза той. — Още не…
Още не. Това беше гласът, който чу, гласът на мъжа, когото на другия свят го чакаха обещаните му девици, гласът на мъжа, който се бе сражавал, за да защити онова, което се пазеше в склада. Сражавал се бе, но не много решително, така му бе казал Деймиън: биеха се, но не така решително, както би трябвало.
Защо?
Мотелът се показа. Видя от лявата си страна стаите със заковани прозорци и потръпна. Това място винаги го караше да настръхва. Нищо чудно, че Проктър бе станал такъв, затворен в тази дупка, само със стволовете на дърветата зад гърба и своето наследство, това бунище пред себе си. Трудно бе да погледнеш тези стаи, без да си представиш как зад стените им се движат невидими гости, нежелани гости; гости, които обичат влагата и плесента, и бръшляна, който се вие около леглата им; гости, които са в процес на разлагане, злобни сенки, сплетени върху обсипаните с листа легла, стари разпадащи се тела, които се движат ритмично и безучастно, с рога на главите…
Тобаяс замига усилено. Картините бяха толкова живи, толкова впечатляващи. Напомняха му някои от сънищата, които сънуваше, само че там имаше единствено сенки, които се движат, скрити силуети. Сега те вече имаха очертания, форма.
Господи, имаха и рога!
Реши, че това е от шока, закъсняла реакция на всичко, което му се бе случило предишната вечер. Спря пред хижата на Проктър и зачака той да се появи, но Проктър все не излизаше. Камионът му беше паркиран по-настрани вдясно. При нормални обстоятелства Тобаяс щеше да натисне клаксона и да изхвърли стария негодник от кревата, но нямаше да е хубаво да вдига толкова шум, особено при положение, че Проктър имаше съсед, който можеше да се изкуши да намине, за да провери какво става.
Изгаси двигателя и слезе от кабината. Чувстваше изгорените си ръце мокри под превръзките, раните му сълзяха. След всичките тези болки и унижения единствената му утеха бе мисълта, че отплатата няма да закъснее. Мексиканците дори нямаха представа с кого се закачат.
Тобаяс тръгна нагоре към хижата, като викаше Проктър по име, но отново никой не му отговори. Почука на вратата. Извика:
— Ей, Харолд, събуди се, Джоуел е.
Едва тогава опита вратата. При все това отвори бавно и внимателно. Проктър спеше с пистолет подръка и, сепнат в пиянския си сън, можеше да го вземе за неканен гост и да го надупчи с куршуми.
Вътре бе празно. Дори в полумрака, създаван от различните по цвят пердета, успя да установи това. Натисна ключа на лампата и огледа неоправеното легло, разбития телевизор, стъпкания телефон и дрехите за пране, преливащи от кош в ъгъла; усети миризмата на немара, на мъж, който му е отпуснал края. Кухнята, която едновременно беше и дневна, се намираше от дясната му страна. Тобаяс видя какво имаше вътре и изруга. Проктър май вече изобщо не знаеше какво върши, глупакът му с глупак.
Последните сандъци и кутии, които трябваше да останат скрити в стаи 11, 12, 14 и 15, бяха натрупани почти до тавана, видими за всеки, който пъхне нос в жилището на Проктър да провери какво става. Откаченият дърт нещастник ги беше дотътрил самичък тук, горе, вместо да почака, докато Тобаяс дойде да го избави от тях. Дори не си беше направил труда да ги затвори. От един сандък надничаше каменно женско лице, в друг имаше още печати и когато приближи, различи блясъка на скъпоценните им камъни.
Върхът на всичко беше напълно разопакованата златна кутия на кухненската маса, дълга около шейсет сантиметра, широка около шейсет и дълбока трийсет, капакът почти без украса, ако не се броят концентричните кръгове с малък шип в центъра. По краищата имаше арабски букви, а по стените бяха гравирани сплетени тела — усукани, разтеглени фигури със стърчащи от главите рога.