Пътят се размотаваше пред него, тихата песен на океана звучеше в главата му: вълните се разбиваха и шумяха.
Шептяха.
13
Складът на Рохас се намираше в северните покрайнини на Луистън. Някога той беше пекарна, собственост на една и съща фамилия в продължение на половин столетие, и името на тази фамилия, Бъндър, още се виждаше на фасадата, написано с избледнели бели букви. Логото на фирмата, „Бъндър — хлябът чудо!“, го тананикаха на мелодийка по местното радио. Мелодията не се различаваше много от тази в телевизионния сериал „Чампиън — къщата чудо“. Франц Бъндър, бащата на семейния бизнес във всякакъв смисъл, сам бе подхвърлил идеята да използват тази мелодия и нито той, нито господата, отговорни за създаването на рекламата, си бяха направили труда да се занимават с неща като авторски права и плащане. Тъй като рекламата се слушаше само в Източен Мейн и нямаше оплаквания от засегнати любители на драмите с белия и черния кон, мелодията продължаваше да се използва чак до времето, когато пекарна „Бъндър“ изпече своя последен хляб, изтикана от големите момчета в началото на осемдесетте, много преди хората да започнат да оценяват ползата от малкия семеен бизнес за обществото.
Антонио Рохас, известен на повечето хора в своята сфера с предпочитания си псевдоним Раул, в никакъв случай не можеше да бъде обвинен, че прави същата грешка, защото бизнесът му бе изцяло зависим от фамилията, от близките и далечните роднини, и усещаше съвсем осезателно своята обвързаност с по-голямата общност, тъй като тя купуваше от него марихуаната, кокаина, хероина, а напоследък и кристалите метамфетамин, за което той бе изключително благодарен. Метамфетаминът бе наркотикът, с който се злоупотребяваше най-много в щата, като прах, както и като „лед“, и Рохас бързо съзря потенциала му за трупане на печалби, най-вече защото пристрастяването към него гарантираше ненаситен и непрекъснато разширяващ се пазар. Помагаше му и популярността на мексиканската разновидност на дрогата, която му даваше възможност да се снабдява от връзките си южно от границата, вместо да е зависим от местните метамфетаминови лаборатории от по двама човека, които, дори и когато успяваха да набавят изходните материали, включително ефедрин и псевдоефедрин, рядко можеха да поддържат постоянно качество на продукта, каквото изискваше фирма като тази на Рохас. Вместо това той го внасяше по суша от Мексико и вече снабдяваше не само Мейн, но и щатите в съседната Нова Англия. При нужда можеше да поиска от по-дребните разпространители да пласират неговата стока. Толерираше местните лаборатории само докато не представляваха заплаха за него — и следеше да си плащат съответната такса.
Рохас внимаваше също да не настройва конкурентите срещу себе си. Доминиканските картели контролираха пазара на хероин в щата и тяхната организация бе най-професионалната, затова Рохас стриктно спазваше правилото винаги когато има възможност, да купува на едро от тях, вместо да ги отрязва изцяло и да рискува наказателни акции от тяхна страна. Доминиканците търгуваха и с метамфетамин, но той още преди години бе организирал среща, на която бе постигнато съвместно споразумение за сферите на влияние, към което всеки от тях се придържаше до този момент. Кокаинът беше относително свободен пазар, но Рохас търгуваше главно с крек, който бе предпочитан от пристрастените, защото бе по-лесен за употреба. Нелегално внасяните от Канада фармацевтични продукти също представляваха лесни пари, имаше подготвен пазар и за виагра, викодин и „кикер“, или оксиконтин. И така, кокаинът и фармацевтичните продукти се въртяха от всички, доминиканците си държаха хероина, Рохас се грижеше за метамфетамина и марихуаната и всички бяха доволни. Е, почти всички. Рокерските банди бяха нещо различно. Рохас бе склонен да ги остави на мира. Щом искаха да продават метамфетамин или пък нещо друго, Бог да ги благослови. В Мейн те държаха голям дял от пазара на марихуаната, така че гледаше да продава своята стока извън щата. Да се заяждаш с мотористите бе ангажиращо занимание, опасно и в крайна сметка непродуктивно. Ако питаха Рохас, рокерите бяха откачени, а с откачените спорят единствено другите като тях.