Все пак броят на рокерите беше известен и те можеха да бъдат включени в сметката, за да не се нарушава равновесието. Равновесието бе важно и по този въпрос двамата с Джими Джуъл, който притежаваше миноритарни пакети акции от някои негови търговски дейности и чиито връзки в областта на транспорта отдавна използваше, бяха на едно мнение. Нарушаването му можеше да доведе до кръвопролития и съответно до привличане на вниманието на властите.
Напоследък обаче го тревожеха доста неща, най-вече опасността сили извън неговия контрол да повлияят на бизнеса му. Той имаше кръвна връзка с малкия, но амбициозен картел Ла фамилия, който участваше в непрекъснато ескалираща война — не само с конкурентните картели, но и с мексиканското правителство и президента Фелипе Калдерон. Това определено вещаеше край на така наречения „Пакс мафиоза“, джентълменското споразумение между правителството и картелите да се въздържат от действия едни срещу други, докато движението на стоката върви безпроблемно.
Рохас не бе станал търговец на дрога, за да вдига бунт срещу някого. Станал бе търговец на дрога, за да забогатее, а обвързаността му чрез брак с Ла фамилия и статутът му като натурализиран гражданин на САЩ, който дължеше на вече покойния си баща инженер, го бяха направили изключително подходящ за тази му роля. Според Рохас основният проблем на Ла фамилия бе нейният духовен водач, Насарио Морено Гонсалес, наричан още — с известно основание — Ел мас локо, Най-лудия. Рохас приемаше на драго сърце някои от правилата, наложени от Ел мас локо, като например забраната да се продава дрога на собствената им територия, която не се отразяваше на неговия бизнес, обаче беше на мнение, че духовните водачи нямат място в наркокартелите. Ел мас локо държеше толкова много неговите дилъри и убийци да се въздържат от употреба на алкохол, че бе създал цяла мрежа от изправителни домове, от които Ла фамилия активно попълваше редиците си с младежи, доказали, че се придържат към нейните правила. Дори му бяха натрапили неколцина от спечелените за каузата, но той бе успял да се избави от тях, като ги бе пратил да изпълняват ролята на хора за връзка с отглеждащите канабис в Канада. Оставил бе канадците да се разправят с тях и ако някъде по пътя младите убийци ставаха жертва на злополука с фатален край, изглаждаше всякакви лоши чувства на една-две бири, защото Рохас държеше на своята бира.
Ел мас локо, изглежда, беше готов да търпи и дори да поощрява нещо, което по мнението на Рохас бе неуместен вкус към театралничене: през 2006 година член на Ла фамилия бе влязъл в нощен клуб в Уруапан и бе хвърлил на дансинга пет отрязани глави. Рохас не одобряваше театралността. От дългото пребиваване в САЩ беше научил, че колкото по-малко привличаш вниманието към себе си, толкова по-лесно ще си вършиш работата. Нещо повече, Рохас считаше своите братовчеди на юг за варвари, които са забравили как да се държат като обикновени хора, ако изобщо са знаели някога що е дискретно поведение. Той правеше всичко по силите си, за да избягва посещенията в Мексико, ако не беше крайно наложително, и предпочиташе да оставя неприятните разправии на доверените си подчинени. Видът на наркосите с техните големи шапки и ботуши от щраусова кожа вече му се струваше абсурден, дори комичен, а предпочитанията им към обезглавяването и изтезанията принадлежаха на друго време. Освен това беше подложен на засилващ се натиск от страна на своите хора сред превозвачите да подпомогне прехвърлянето през граница на оръжията, купувани безпроблемно от магазините в Тексас и Аризона. Явно беше само въпрос на време да се превърне в мишена на конкурентите на Ла фамилия или на Управлението за борба с наркотиците. Никоя от тези две перспективи не му бе по вкуса.
Проблемите на Рохас се утежняваха от глобалната финансова рецесия. Той бе натрупал значително количество пари, отчасти такива, които му се полагаха заради ролята му в операциите на Ла фамилия, но и други, на които нямаше право. Още от самото начало беше започнал да използва банките на остров Монсерат, добили международна известност с това, че почти всичките са напълно фалшиви, но са готови и напълно способни да перат пари. Неговите „банкери“ ръководеха бизнеса си от бар в Плимут, докато ФБР не започна да упражнява натиск върху властите на Монсерат и банките бяха принудени да пренесат дейността си в Антигуа. По време на управлението на двамата Бърд, баща и син, в островната държавица бизнесът вървеше както обикновено, докато правителството на САЩ не започна отново да упражнява натиск. За жалост Рохас бе открил твърде късно една от обратните страни на инвестициите във фалшиви банки: те бяха склонни към мошеничества и онези, които си патеха, бяха обикновено клиентите. Основният му банкер в момента гниеше в строго охраняван затвор, а парите му, наливани в офшорката в продължение на две десетилетия, вече възлизаха на около двайсет и пет процента от онова, което трябваше да бъдат. Рохас искаше да се измъкне, преди да е свършил в гроба или в затвора, което за него би било равнозначно, защото попаднеше ли зад решетките, очакваната продължителност на живота му би се измервала в часове. Ако не го докопаше конкуренцията, собствените му хора щяха да го убият, за да му попречат да проговори.