Искаше да избяга, но преди да го стори, му трябваше голям удар. Сега може би Джими Джуъл му бе дал точно такава възможност. Този ден Джими бе говорил вече два пъти с него, най-напред за да научи какво е намерено в камиона, а втория път — след като Рохас му изпрати фотографии на въпросните артикули. Нито той, нито Джими се доверяваха на имейлите, защото знаеха на какво са способни федералните, когато се стигне до наблюдение. Решението, което бяха взели, бе да регистрират безплатен имейл акаунт, за който само те двамата имат паролата. Имейлите щяха да се пишат, но да не се изпращат. Вместо това те се запазваха като чернови и можеха да бъдат прочетени от единия или от другия, без изобщо да привличат вниманието на федералните хрътки. След като бе видял стоката, Джими го бе посъветвал да внимава, докато разберат точно с какво си имат работа. Казал му бе, че сам ще направи проучването. Рохас трябваше само да се погрижи нещата да са на сигурно място.
Джими държеше на думата си. Бе направил справки навсякъде и не след дълго предметите бяха идентифицирани като древни цилиндрични печати от Месопотамия. Рохас, който обикновено не се интересуваше от такива подробности, слушаше смаяно, когато той обясняваше, че печатите, които са попаднали в ръцете му, са отпреди около 2500 г. преди Христа, от шумерския ранен династичен период, каквото и да означаваше това. Използвани са били за заверка на документи, например завещания, както и като амулети за щастие, здраве и власт, което допадна на Рохас. Джими му каза, че капачетата накрая, изглежда, са златни, а скъпоценните камъни, инкрустирани върху тях, са изумруди, рубини и диаманти, но Рохас нямаше нужда от помощта му, за да се досети как изглеждат златото и скъпоценните камъни.
По време на втория разговор, който току-що бе приключил, Джими му каза още, че господинът, с когото е говорил, е предрекъл, че печатите ще предизвикат огромен интерес сред богатите колекционери и че може да се очаква бясно наддаване. Експертът мислел също така, че знае откъде са дошли: подобни печати имало сред съкровищата, ограбени от Иракския национален музей в Багдад скоро след инвазията, което даваше някакво обяснение как са се озовали в ръцете на бивш войник, станал шофьор на камион. Проблемът за Джими и Рохас се състоеше в това да се избавят от печатите, които Рохас искаше да продаде като полагаща му се такса за операцията, преди властите да са разбрали, че са у него, и да са почукали на вратата му. Но колкото и да харесваше Джими Джуъл, Рохас нямаше намерение да му се доверява напълно. Тъкмо той бе поел риска да отвлече камиона и искаше да е сигурен, че ще бъде компенсиран подобаващо. Освен това държеше да бъде направена независима оценка на печатите. Вече беше откъртил златото и скъпоценните камъни от два печата и бе дал да ги оценят. Въпреки че щеше да се наложи да плати на посредник и че бе невъзможно стоката да се продаде на открития пазар, печалбата от това, че беше натрил носа на камионджията, щеше да възлезе на 200 000 долара. Изпита само леко съжаление, когато Джими му каза, че печатите са много по-ценни, когато са непокътнати, така че, разбивайки ги, той се беше лишил най-малко от четири или пет пъти повече пари. Унищожаването на древните артефакти не го разстройваше излишно, защото знаеше как се правят пари от злато и скъпоценни камъни, а пазарът на стари печати, макар и толкова ценни, бе значително по-ограничен и по-специализиран. Сега се питаше само колко ли още стари печати или други неща от този род може да притежават шофьорът на име Тобаяс и неговите съдружници. Не му харесваше мисълта, че те са превозвали стоката си през щата, който считаше за своя територия, без някой да разбере за това, поне докато Джими Джуъл не беше намесен.