Горният етаж на склада „Бъндър“ бе преустроен от Рохас в тавански апартамент. Бе запазил тухлените стени и го бе обзавел в решително мъжки стил: кожа, тъмно дърво и ръчно тъкани черги. В единия ъгъл имаше плазмен телевизор с огромен екран, но Рохас рядко го гледаше. Нито пък канеше тук жени, за тази цел предпочиташе да използва спалня в някоя от съседните къщи, всичките собственост на членове на семейството. Дори срещите се провеждаха другаде. Това бе неговото пространство и той ценеше усамотението, което му предлагаше то.
На долния етаж имаше легла, дивани, столове и телевизор, по който сякаш непрекъснато вървяха мексикански сапунки или футболни мачове. Имаше също кухненски бокс и по всяко време поне по четирима въоръжени мъже. Подът в мансардата на Рохас бе звукоизолиран, така че той почти не усещаше присъствието им. При все това хората му свеждаха разговорите до минимум и не усилваха телевизора, за да не безпокоят шефа си.
Сега седеше до масата, лампата зад гърба му бе нагласена така, че светлината да пада точно над рамото му, и разглеждаше един от останалите печати, проследяваше гравирания надпис и оставяше инкрустираните рубини и изумруди да хвърлят червени и зелени отблясъци върху кожата му. Нямаше намерение да връща неповредените печати на Тобаяс или на някого другиго от участващите в техния бизнес; никога не бе имал това намерение и вече разполагаше с план за пласирането на доста от скъпоценните камъни. На първо време обаче мислеше да задържи няколко от запазените печати за себе си, да не ги поврежда и да не ги продава. Всичко в апартамента му бе купено ново и въпреки че беше красиво, бе и безлично. В мебелите и вещите му нямаше нищо, което да ги отличава, нищо, което да не може да бъде купено от всеки човек с малко пари и вкус. Но това тук, това тук бе нещо различно. Той погледна наляво, където имаше камина с каменна полица, и си представи печатите, сложени на гранита. Можеше да им поръча подставка. Не, щеше да е още по-хубаво да я издяла сам, тъй като бе сръчен.
На полицата вече имаше олтар на Хесус Малверде, мексиканския Робин Худ и светец покровител на наркодилърите. Статуята на Малверде, с мустаците и бялата риза, имаше известна прилика с мексиканския театрален идол Педро Инфанте, въпреки че Малверде бе убит от полицията през 1909 г, трийсет години преди Педро да бъде роден. Рохас вярваше, че Хесус Малверде ще е доволен, ако печатите бъдат сложени редом с него, и в отговор ще подкрепи бизнеса му. Така „може би“ стана „ще“ и решението да задържи печатите бе взето.
14
Помещението бе почти напълно кръгло, сякаш се намираше в кула, и стените му бяха покрити с книги от пода чак до тавана. Диаметърът му бе някъде към дванайсет-тринайсет метра, доминиращата мебел вътре бе старо банкерско бюро, осветявано от лампа със зелен абажур. Наблизо имаше и друго, по-модерно осветително тяло от неръждаема стомана с чупеща се стойка, което можеше да бъде насочено в една точка, а до него — лупа и различни инструменти: миниатюрни ножчета, шублер, шила и четки. Имаше струпани един върху друг справочници, страниците им отбелязани с парчета от цветни панделки. От препълнени папки се изсипваха снимки и рисунки. Самият под бе лабиринт от купчини книги и вестници, които изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се сринат, но не се сриваха, лабиринт от тайнствени знания, верният път през който бе известен само на едного.
Книжните лавици, някои от които като че ли бяха провиснали леко в средата под тежестта на томовете, бяха използвани и за друго. Пред книгите, някои с кожени подвързии, други нови, имаше статуетки, древни и надупчени, парчета от глинени съдове, повечето етруски, но, за учудване, нито един здрав; инструменти от желязната ера, украшения от бронзовата ера; и пръснати сред другите антики десетки египетски скарабеи.
В стаята не можеше да бъде открита дори следа от прах, нямаше прозорци, които да гледат към старото масачузетско село по-долу. Единствената светлина идваше от лампите, стените поглъщаха всеки шум. Въпреки присъствието на някои технически новости, между които и малък лаптоп, разположен дискретно на странична масичка, помещението създаваше усещане за безвремие, усещане, че ако отвориш единствената дъбова врата, извеждаща от кабинета, ще попаднеш сред мрак и звезди над и под себе си, сякаш помещението виси в космоса.