Зад голямото бюро седеше Ирод с парче от глинена плочка пред себе си. Към едното му око бе притисната бижутерска лупа, с помощта на която разглеждаше клиновиден символ, издълбан в плочката. Клиновидното писмо, създадено и използвано най-напред от шумерите, скоро било усвоено и от съседните племена и по-специално от акадците, които живеели северно от шумерите и говорели език от групата на семитските. През двайсет и четвърти век пр.Хр., когато Акадското царство било във възход, шумерският език започнал да отстъпва пред акадския и след време се превърнал в мъртъв език, използван само за литературни цели, докато акадският продължавал да процъфтява в продължение на още две хилядолетия и постепенно станал официален език на Вавилон и Асирия.
Наред със следите, които времето бе оставило върху плочката, втората трудност, с която се сблъскваше Ирод в опитите си да разчете точния смисъл на изследваната от него логограма, се съдържаше в разликата между шумерския и акадския език. Шумерският е аглутиниращ език, което означава, че непроменящи се фонетично думи и частици се обединяват, за да образуват фрази. Акадският пък е флексивен, тоест основният смисъл, съдържащ се в корена на думата, може да се променя посредством добавяне на гласни, наставки или представки, като по този начин се образуват нови думи с различно, макар и сходно значение. Следователно когато биват използвани в акадския език, шумерските логографски знаци нямат точно същия смисъл, а един и същ знак може, в зависимост от контекста, да означава различни думи — лингвистична особеност, известна като поливалентност. За да избегнат объркването, акадците възпроизвеждали точните окончания, като използвали определени знаци заради фонетичните им акценти, а не заради смисъла им. Акадският е наследил от шумерския и хомофонията — възможността различни знаци да се четат като един и същ звук. В съчетание с писменост, в която има между седемстотин и осемстотин знака, това ще рече, че акадският език е бил невероятно сложен за превеждане. Ясно бе, че в плочката се споменава бог от долния свят, ала кой бог?
Ирод обичаше подобни предизвикателства. Той бе необикновен човек. Дължеше знанията си главно на самообразоване и въображението му бе запленено от древността още от детските му години, с предпочитание към мъртвите цивилизации и почти напълно забравените езици. Дълги години се бе занимавал с всичко това съвсем спорадично като надарен аматьор, докато смъртта не го бе променила.
Неговата смърт.
Компютърът избибипка тихо от дясната му страна. Ирод не обичаше да държи лаптопа на работното си бюро, струваше му се нередно да смесва така старото и модерното, въпреки че компютърът правеше някои от задачите му неизмеримо по-леки. Все още обичаше да работи с молив и хартия, с книги и ръкописи. Всичко, което му бе нужно да знае, се съдържаше в многобройните томове в тази стая или пък бе складирано някъде в неговото съзнание, за което библиотеката даваше физическа представа.
При нормални обстоятелства Ирод никога не би зарязал подобна деликатна задача, за да отговори на някакъв имейл, но системата му бе настроена така, че да го алармира за съобщения от определени хора, защото достъпът до Ирод бе внимателно регулиран. Съобщението, което бе пристигнало току-що, идваше от много доверен негов източник и бе изпратено до кутията за писма от първостепенна важност. Ирод махна лупата от окото си и леко почука пластмасата с върха на пръста си, като играч, принуден да се откъсне от шахматната дъска в решителен момент, който сякаш иска да каже: „Още не сме свършили тук. Накрая ще се предадеш.“ Стана и се запромъква внимателно между кулите от книги и ръкописи, докато не стигна до компютъра.
Отвори имейла и пред очите му се показаха поредица снимки на цилиндричен печат със скъпоценни камъни, инкрустирани на капачетата, правени с фотообектив с висока разделителна способност. Печатът бе сложен върху парче черен филц и после преместван леко за всеки кадър, така че се виждаше от всички страни. Отделните детайли — скъпоценните камъни, съвършено изпълнената гравюра на цар, възкачен на трон — бяха фотографирани в близък план.
Ирод почувства как сърцето му се разтуптя. Приближи се до екрана и примигна пред онова, което видя, после принтира всичките снимки и ги занесе на бюрото, където ги разгледа отново под лупа. Щом приключи, се обади по телефона. Жената отговори почти на мига, както и бе очаквал, гласът й бе дрезгав, подходящ инструмент за съсухрена стара вещица като нея. Ала тя бе в бизнеса с антиките от дълги години и никога досега не го бе подвеждала. Освен това си приличаха по характер, макар че нейната злоба бе само далечно ехо от онова, на което беше способен Ирод.