Свещеникът се усмихна, но Ирод не отвърна на усмивката му. Нямаше сили и гърдите го боляха, докато говореше.
— Да не искаш да разбереш какво има след смъртта, отче? — отвърна и въпреки че гласът му бе немощен, посетителят му долови враждебността в него. — Сякаш тъмна вода покри главата ми, като възглавница, която те задушава. Почувствах я как приижда и разбрах. След живота няма нищо. Нищо. Сега доволен ли си?
Свещеникът се изправи.
— Ще те оставя да си починеш — каза той. Не беше смутен от злъчта на този човек. Чувал бе и по-лоши думи и вярата му бе силна. Странно, но също така имаше чувството, че пациентът Ирод (и откъде бе дошло това име, или може би бе избрано в изблик на черен хумор?) лъже. Всичко това му се стори изключително странно, но същевременно почувства и друго: ако Ирод лъжеше, той не искаше да знае истината. Не и тази истина. Не и истината на Ирод.
Ирод проследи с поглед свещеника до вратата, после затвори очи и се приготви да съживи миговете от собствената си смърт.
Имаше светлина. Тя блестеше в червено през клепачите му. Отвори очи.
Лежеше на операционната маса. На хълбока му имаше отворена рана, ала не го болеше. Допря пръсти до нея и когато ги вдигна, те бяха окървавени. Огледа се наоколо, но операционната зала бе празна. Не, не просто празна: бе изоставена, и то от доста време. От мястото, където лежеше, виждаше ръжда по инструментите, прах и мръсотия по плочките и таблите от неръждаема стомана. От дясната му страна долетя цъкащ звук и той видя как хлебарка тича да търси скривалище. Лежеше в кръг от светлина, която идваше от голямата лампа над масата, но по стените на залата трепкаше друго, по-меко осветление, въпреки че не успяваше да открие източника му.
Седна, после спусна крака на пода. Имаше лоша миризма, смрад на разложение. Усети прахта под пръстите на краката си и погледна надолу. Наоколо не се виждаха други следи от стъпки. Умивалниците от дясната му страна бяха покрити с кафяви петна от засъхнала кръв. Завъртя крана. Не потече вода, но се чуха звуци, идващи от тръбите. Ехото им се понесе из залата и го разтревожи. Върна крана в предишното положение и звуците спряха.
Едва когато спокойствието бе нарушено от шума на тръбите, разбра колко дълбока е била тишината. Премина през вратата на залата почти без да спре, за да хвърли поглед на празното отделение за предоперационна подготовка. И тук умивалниците бяха изцапани с кръв, но тя бе плискала също по пода и по стените, високи фонтани, изригнали сякаш от самите умивалници, сякаш тръбите са изплюли обратно всичките течности, изливани в тях през годините. Огледалата над мивките бяха почти напълно покрити със засъхнала кръв, но успя да зърне отражението си на едно прашно, но иначе незацапано място. Изглеждаше блед и около устата му имаше жълти петна, но с изключение на дупката в хълбока видът му беше задоволителен. Все още не можеше да разбере защо не изпитва болка.
„Трябва да има болка. Искам да ме боли. Болката ще покаже, че съм жив, а не…
Мъртъв? Това смърт ли е?“
Продължи да крачи напред. Коридорът оттатък операционната зала бе празен, ако не се броят двете инвалидни колички; в стаята на сестрите също нямаше никого. Във всяка от болничните стаи, покрай които минаваше, се виждаха неоправено легло, отметнати настрани или влачени по пода мръсни чаршафи, измъкнати изпод матраците, докато…
„Докато пациентите са се съпротивлявали на опитите да бъдат изхвърлени навън, вкопчвали са се за чаршафите в последно усилие да предотвратят онова, което е щяло да се случи“, помисли си той. Приличаше на болница, евакуирана по време на война и неизползвана никога повече, или може би болница, която е била в процес на преместване, когато са пристигнали вражеските войски и е започнало клането. Но ако е било така, къде бяха телата? Ирод си спомняше старите фотографии към репортажите от Втората световна война, на които се виждаха прочистени от нацистите села, където улиците бяха покрити с човешки останки, както магистрала в тих топъл ден с прегазени гарвани; бледи тела в ямите на концентрационните лагери, налягали едно върху друго като фигури от кошмари на Йеронимус Бош.
Тела. Къде бяха телата?
Зави зад един ъгъл. Врата на асансьор стоеше отворена, шахтата зееше празна. Надникна предпазливо надолу, опрян на стената за опора. В първия момент не видя нищо, само тъмнина, но когато се готвеше да се отдръпне, беше сигурен, че далеч надолу има движение. До него долиташе звук от едва доловимо драскане и в тъмното се мержелееше сиво петно, като щрих от четка върху черно платно. Опита да каже нещо, да извика за помощ, обаче от гърлото му не излизаше нито звук. Бе онемял, но онова, което се движеше в дълбините на асансьорната шахта, все пак замръзна на мястото си и той почувства погледа му като сърбеж по лицето.