Леко, безшумно отстъпи назад, докато лампите в коридора зад него гаснеха и хвърляха в мрак пътя, по който беше дошъл. Какво от това? — каза си. Нима там имаше нещо, заради което да се върне? Трябваше да продължава да търси. Но дори и след като взе това решение, лампите зад гърба му не спираха да гаснат, принуждаваха го да продължава напред, ако не иска да се озове в плен на мрака; тъмнината го блъскаше в гърба, докато вървеше, карайки го да бърза. Стори му се, че чу зад себе си движение, но не погледна през рамо от страх, че онези сиви щрихи може да приемат по-конкретната форма на зъби и нокти.
Докато вървеше, болницата около него ставаше все постара. Боята избледняваше и се лющеше, докато накрая останаха само голи стени. Плочките се превърнаха в дъски. На вратите нямаше вече стъкла. Инструментите, които успяваше да зърне в амбулаториите, изглеждаха по-груби, по-примитивни. Операционните маси бяха претърпели обратно развитие до нащърбени дървени блокове, на пода до тях имаше ведра с воняща вода, да събират стичащата се кръв. Всичко, което виждаше, говореше за болка, древна и безконечна, бяха свидетелство за крехкостта на човешкото тяло и за границите на издръжливостта.
Накрая стигна до две груби дървени врати, които стояха отворени, за да влезе. Вътре имаше светлина, слаба и трепкаща. След него прииждаше тъмнината, заедно с всичко, което се криеше в нея.
Той мина през отворените врати.
Стаята, или онова, което можеше да види от нея, бе празна, нямаше никакви мебели. Стените и таванът оставаха скрити за погледа му, потънали в сенки, но той си представяше пространството, което го обкръжаваше, като невъзможно високо и неизмеримо широко. Въпреки това бе обзет от клаустрофобия, честваше се притиснат. Искаше да излезе, да напусне това място, но нямаше къде да се върне. Вратите зад него се бяха затворили и той не ги виждаше вече. Останала бе само светлината: ветроупорен фенер, сложен на пръстения под, в който мъждукаше слабо пламъче.
Светлината и онова, което бе осветено от нея.
Отначало го взе за безформена маса, натрупване от разпаднали се тъкани, сметени накуп и забравени. После, когато се приближи, видя, че е покрито с паяжини, нишките толкова стари, че бяха обрасли с пластове прах и образуваха одеяло от жички, което покриваше почти изцяло онова, което лежеше отдолу. То бе много по-голямо от човек, въпреки че формата му беше човешка. Ирод успя да различи мускулите на краката и извивката на гръбнака, но лицето не се виждаше, беше заровено в гръдния кош, ръцете преметнати над главата в усилие да я предпазят от някаква надвиснала опасност.
После, сякаш забелязвайки постепенно неговото присъствие, тялото се размърда както насекомо в своята какавида, ръцете се отпуснаха и главата започна да се обръща. Внезапно думи и образи заляха сетивата на Ирод
— книги, статуи, рисунки
(кутия)
— и в същия миг стана ясно каква е целта му.
Изведнъж тялото му се изви от болка в раната на хълбока му. Последва мощна конвулсия. Видя
светлина
и чу
гласове.
Кората от паяжини пред него се пропука и се показа тънък пръст, завършващ с остър, почернял от мръсотия нокът. Конвулсията се повтори и този път беше по-силна, по-болезнена. Очите му бяха отворени, в устата му имаше нещо като дъвка, над него бяха надвесени маскирани лица, виждаха се само очите.
Върху сърцето му лежаха ръце и някакъв глас му говореше тихо и настойчиво за гробовни тайни и за неща, които трябва да бъдат свършени, а преди да настъпи възкресението му, изрече неговото име и каза, че отново ще го намери и той ще го познае, когато дойде.
Сега, след като се отдръпна от огледалото в банята, отражението му остана на мястото си, лишена от черти и очи маска, увиснала зад стъклото, преди да се намести над стар кариран костюм, стегнато вързана червена папийонка и жълта риза на балончета като на клоуните от панаирите, които канят публиката на представление.
Ирод се втренчи в него, позна го и не се изплаши.
— О, Капитане! — прошепна. — О, Капитане, мой Капитане…
15
Градът се променяше, но на градовете бе свойствено да се променят: навярно работата бе там, че просто остарявах и вече бях виждал твърде много неща да изчезват, за да съм доволен, когато се затварят познатите ми ресторанти и магазини. Преобразяването на Портланд от селище, чиято първа грижа е да не се катурне в залива Каско и да потъне на дъното, в процъфтяващия, артистичен и безопасен град, какъвто е днес, бе започнало сериозно в началото на седемдесетте години на миналия век и бе финансирано главно с федерални пари посредством една от онези правителствени програми, на които всички се мръщят, с изключение на хората, които печелят от тях. „Конгрес Стрийт“ се сдоби с тухлени тротоари, старото пристанище бе реконструирано, а Общинското летище стана Международно летище за реактивни самолети, което имаше поне предимството да звучи футуристично, въпреки че през по-голямата част от последното десетилетие от Портланд не можеше да се лети директно дори до Канада, да не говорим за по-далечни страни, което правеше определението „международно“ напълно излишно.