През последните години Олд Порт бе загубил малко от блясъка си. „Иксчейндж Стрийт“, една от най-приятните улици в града, се променяше. „Букс Етс“ вече не съществуваше, „Емерсън Букс“ бе пред затваряне поради излизане на собствениците в пенсия и скоро в Олд Порт щеше да остане само „Лонгфелоу Букс“. Ресторант „Уолтърс“, където се бях хранил както със Сюзън, покойната ми съпруга, така и с Рейчъл, майката на второто ми дете, бе затворил врати и се готвеше да се премести на „Юниън Стрийт“.
Но „Конгрес Стрийт“ още държеше първото място по чудатост и ексцентричност, беше като малко късче от Остин, Тексас, пренесено на североизток. Сега там имаше прилична пицария, „Ото“, която предлагаше пица на парче до късно през нощта, а различните галерии, магазини за книги втора ръка и антикварни стоки бяха допълнени от голям магазин за комикси и нова книжарница, „Грийн Хенд“, славеща се със своя музей по криптозоология в задната стая, който можеше да зарадва душата на всеки посетител с вкус към необикновеното.
Е, почти на всеки.
— Какво е това криптозоология, мамка му? — попита Луис, докато седяхме на „Монюмънт Скуеър“, пиехме вино и гледахме как народът минава край нас. Днес Луис бе облечен в „Долче и Габана“, черен костюм с три копчета и бяла риза без вратовръзка. Макар че не го каза високо, възрастна жена, която ядеше супа пред ресторанта вляво от нас, го погледна неодобрително. Не можех да не се възхитя на куража й. Повечето хора не бяха склонни да го гледат по друг начин освен със страх и завист. Той беше висок и черен, и много смъртоносен.
— Моите извинения — каза Луис и й кимна. — Изпуснах неприличната дума, без да искам. — Обърна се към мен и продължи: — Какво означава онова, което каза, каквото и да бе то, мамка му?
— Криптозоология — обясних аз. — Това е науката за създания, които може да съществуват или да не съществуват, като снежния човек и чудовището от Лох Нес.
— Чудовището от Лох Нес е мъртво — каза Ейнджъл.
Днес Ейнджъл беше облечен в оръфани дънки, кецове в червено и златно без фирмен знак и отровнозелена тениска с рекламен надпис на бар, затворен някъде по времето на Кенеди. За разлика от своя партньор в любовта и живота, Ейнджъл предизвикваше реакции, вариращи между смайването и откровеното притеснение, че е може би далтонист. Ейнджъл също бе смъртоносен, макар и не колкото Луис. Но това можеше да се каже за повечето хора, както и за повечето видове отровни змии.
— Четох го някъде — продължи Ейнджъл — Онзи експерт, който го търси от дълги години, решил, че е умряло.
— Да, някъде преди двеста и петдесет милиона години — отбеляза Луис. — Разбира се, че е мъртво, какво друго да е, мамка му?
Ейнджъл поклати глава като човек, разправящ се с дете, което не може да схване проста мисъл.
— Не, умряло е наскоро. Преди това е било още живо.
Луис отправи на партньора си дълъг строг поглед, после каза:
— Знаеш ли, мисля, че трябва да определим лимит на разговорите, в които можеш да участваш и ти.
— Като в телевизионна игра — подхвърлих аз. — Можем да вдигаме зелен знак, когато имаш право да говориш, и червен, когато трябва да седиш мирен и да размишляваш над онова, което си чул.
— Мразя ви, момчета — каза Ейнджъл.
— Не, не ни мразиш.
— Мразя ви — повтори той. — Вие не ме уважавате.
— Ами, така е — признах аз. — Но пък и нямаме истинска причина да те уважаваме.
Ейнджъл обмисля думите ми известно време, преди да се съгласи, че съм прав. Преминахме на темата за моя сексуален живот, която, макар явно безкрайно интересна за Ейнджъл, не задържа задълго вниманието ни.
— Какво стана с онази полицайка, която беше започнала да идва в „Мечката“? Кагни?