— Мейси.
— Да, с нея.
Шарън Мейси бе хубава и тъмнокожа и определено изпращаше сигнали, че проявява интерес, но аз все още се опитвах да измисля как да се справя с факта, че Рейчъл и дъщеря ни ще живеят вече във Върмонт и че връзката ми с Рейчъл на практика е приключила.
— Беше твърде рано — отвърнах.
— Няма такова нещо като „твърде рано“ — каза Луис. — Има само „твърде късно“ и още „мъртъв“.
Трима младежи в широки дънки, прекалено големи тениски и чисто нови кецове се влачеха по „Конгрес Стрийт“ като жабуняк по повърхността на блато, на път към баровете на „Фор Стрийт“. На челата им, както и на всички други места, които не бяха заети от фирмени знаци и имена на рапъри, сякаш беше написано „провинциалист“. Единият, бог да ни е на помощ, дори носеше ретро тениска на „Блек Пауър“, барабар със стиснатия юмрук, макар че всичките бяха толкова бели, че редом с тях П. У. Хърман би изглеждал като Малкълм X.
До нас двама мъже ядяха бургери и не пречеха на никого. Единият носеше на яката на сакото си дискретен триъгълник с цветовете на дъгата и под него надпис „Гласувай с НЕ по № 1“, отнасящ се за предстоящото гласуване на предложението да се забранят браковете между гейове в щата.
— Ще се омъжиш ли за него, кучко? — каза на минаване единият от гостите на града и приятелите му се изсмяха.
Двамата мъже опитаха да продължат да се хранят.
— Педерасти — каза същият, залитайки съвсем очевидно. Той бе нисък, но мускулест. Наведе се и взе пържен картоф от чинията на мъжа със значките, който отговори с едно обидено „Хей!“.
— Няма да го изям — каза нахалникът. — Човек не знае какво може да прихване от вас.
— Давай, Род! — каза единият от приятелите му и тримата стесниха кръга.
Род хвърли картофа на земята, после съсредоточи вниманието си върху Ейнджъл и Луис, които ги наблюдаваха безизразно.
— Какво гледате, бе? И вие ли сте педерасти?
— Не — отвърна Ейнджъл, — аз съм хетеросексуален под прикритие.
— А аз в действителност съм бял — каза Луис.
— Наистина е бял — потвърдих аз. — Гримира се с часове, преди да излезе от къщи.
Род изглеждаше объркан. Лицето му доби съответното изражение без много усилия, което подсказваше, че не му беше за пръв път.
— Следователно съм точно като вас — продължи Луис, — защото и вие не сте наистина черни. Ето ви нещо, над което да поразмислите: всички онези групи на фланелките ви проявяват търпимост към вас само защото пълните джобовете им. Те са консервативни и говорят на и за чернокожите. В един идеален свят не биха имали нужда от вас и тогава просто щяхте да сте принудени отново да слушате „Бред“ и „Колдплей“, или някоя друга от сълзливите тъпотии, които белите момчета тананикат напоследък. Но засега ще продължават да ви вземат парите и ако сбъркате да припарите в някой от районите, в които се появяват, ще ви натупат и ще ви вземат останалите пари, а вероятно и кецовете. Ако искате, мога да ви начертая карта, за да идете и да изразите своята солидарност, и да видите как ще ви се отрази. Ако не, омитайте се. Хайде, чупката, или както там му викате с твоите приятелчета.
— „Бред“? — учудих се аз. — Май не си вече в час с поп културата, а?
— Всички тия гадни парчета звучат еднакво — каза Луис. — Знам какво харесват хлапетата.
— Да, хлапетата от деветнайсети век.
— А искаш ли да ти сритам задника? — каза Род, почувствал нужда да се включи в разговора.
Може би беше достатъчно глупав, за да си вярва, но двете момчета зад него бяха по-умни, при все че не си заслужаваше това да се отбелязва в служебните им характеристики. Те вече опитваха да отведат Род.
— Да, би могъл — каза Луис. — Сега по-добре ли се чувстваш?
— Между другото, аз ви излъгах — обади се Ейнджъл. — Всъщност не съм хетеро, но той наистина не е черен.
Погледнах го изненадано.
— Леле, не си ми казвал, че си гей. Ако знаех, никога нямаше да ти позволя да осиновяваш онези деца.
— Късно е. Всички момичета вече носят удобни обувки, а момчетата пеят мелодии от телевизионни програми.
— О, вие, гейовете и вашите коварни похвати! Можехте да ръководите света, ако не бяхте така заети да правите нещата по-красиви.
Род сякаш се канеше да каже още нещо, когато Луис се размърда. Не стана от стола и в него сякаш нямаше нищо, което да изглежда заплашително, но много напомняше дремеща гърмяща змия, която намества навитото си на кълбо тяло, готвейки се за нападение, или паяк, който се спотайва в ъгъла на мрежата и напрегнато наблюдава кацащата муха. Дори през мъглата на погълнатия алкохол и глупостта си Род осъзна назряващата опасност в близко време сериозно да си изпати — може би не тук, на оживената улица с обикалящи патрулки, а по-късно, в някой бар, в тоалетна или на паркинг, което щеше да остави върху му отпечатък за цял живот.