Тримата младежи се изнизаха, без да кажат и дума повече, без дори да погледнат назад.
— Добро изпълнение — отбелязах. — Какво ще покажеш на бис, ще погледнеш сърдито някое кученце ли?
— Е, в случая защитаваше някаква кауза. Само че не разбрах каква точно — подхвърли Ейнджъл.
— Качеството на живота — отвърна Луис.
— Предполагам.
Двамата мъже на съседната маса зарязаха бургерите, оставиха една двайсетачка и една десетачка и побързаха да си тръгнат, също без никакви коментари.
— Плашиш дори своите. Навярно ти си убедил онзи човек да гласува с „не“ по предложение № 1, в случай че решиш да се преместиш тук.
— Като стана дума, припомни ни защо отново сме тук — каза Ейнджъл.
Те бяха пристигнали едва преди час и пътните чанти бяха още в багажника на колата им. Луис и Ейнджъл вземаха самолет само когато беше абсолютно наложително, тъй като въздушните линии обикновено не приемаха много радушно инструментите в техния занаят. Разказах им всичко, като се започне от първата ми среща с Бенет Пачет и откриването на проследяващото устройство на колата ми, чак до разговора с Роналд Стрейдиър и получаването на снимките от погребението на Деймиън Пачет.
— Значи знаят, че не си се отказал от случая? — каза Ейнджъл.
— Ако проследяващото устройство не е престанало да действа, да. Знаят също, че посетих Карън Емъри, което може да не е много хубаво за нея.
— Предупреди ли я?
— Оставих съобщение на мобилния й телефон. Второ лично посещение можеше да усложни проблема още повече.
— Мислиш ли, че отново ще те потърсят? — попита Луис.
— Ти нямаше ли да ме потърсиш?
— Аз щях да те убия още първия път. Ако са те взели за човек, който се оттегля след малко аматьорско топене във водата, зле са те преценили.
— Стрейдиър каза, че са започнали с намерението да помагат на ранени войници, възможно е убийствата да са крайно средство. Човекът, който ме разпитваше, каза, че никой няма да пострада от онова, с което са се захванали.
— Обаче за теб е направил едно изключение. Странно как хората са готови да отстъпят от принципите си, когато става дума за теб.
— Което ни връща към въпроса защо сте тук.
— И защо се срещаме на публично място, в светла лятна вечер. Ако те наблюдават, искаш да разберат, че не си сам.
— Трябват ми няколко дни. Ако успея да ги накарам да стоят далеч от мен, това ще направи живота ми доста по-лек.
— А ако не стоят далеч от теб?
— Тогава вие можете да се погрижите да ги позаболи.
Луис вдигна чашата си.
— Е, да пием за това да не стоят настрани — каза той.
Платихме си сметката и се отправихме към бирарията на „Иксчейндж Стрийт“ да хапнем пържоли, защото изгледите да причини болка на някого винаги караха Луис да огладнява.
16
Джими Джуъл остана на обичайното си място, докато Ърл приключи със затварянето. Наближаваше полунощ и вечерта в бара бе протекла спокойно. Имаше само един-двама пияници, които се бяха отбили за по чашка след оливането предишната вечер, но нямаха нито сили, нито пари да се впуснат в нов запой; и двама заблудени туристи, свърнали в погрешна посока и решили да си поръчат по бира, които през цялото време коментираха мръсотията в заведението. За жалост Ърл не бе благосклонен към хора, които правят невъзпитани забележки по адрес на работната му среда, особено пък към градски хлапаци, които в добрите стари времена щяха да целуват капака на кофата за боклук на задната уличка в отплата за непочтителното си поведение. Опитите им да поръчат по още една бяха посрещнати с безизразен поглед и с предложението да си чешат езиците другаде, за предпочитане някъде извън границите на щата или през няколко щатски граници.
— Имаш подход към хората — каза му Джими. — Би трябвало да работиш в ООН, да помагаш на местата, където има размирици.
— Ако искаше да останат, трябваше да ми кажеш — отвърна Ърл. Изражението му беше невинно. В някои моменти дори Джими не знаеше дали Ърл е искрен, или не е. Тихите води и т.н., помисли си той. От време на време Ърл подхвърляше някоя забележка или правеше някоя констатация и Джими спираше по средата на онова, с което се занимаваше, защото мозъкът му не можеше да смели чутото и това го принуждаваше да преценява отново Ърл тъкмо когато мислеше, че вече го е разбрал. Напоследък най-силно го поразяваше изборът му на четива: изглежда, че си наваксваше с класическата литература, и то не просто с Том Сойер и Хъкълбери Фин. По-рано същата вечер Ърл бе чел сборник с произведения на Толстой, озаглавен „Господарят и мужикът и други разкази“. Когато Джими се беше поинтересувал, той му бе разправил интригата на разказа, дал заглавието на книгата: история за богат земевладелец, който загръща с шубата си крепостен селянин, когато двамата се загубват в снежна буря, в резултат на което селянинът остава жив, а господарят загива. Обаче благодарение на това успява да отиде в рая, така че краят е хубав.