Потръпна. От водата се надигаше неприсъщ за сезона хладен ветрец, а той бе много чувствителен към студа. Носеше сако дори посред лято. Открай време си беше такъв, още от дете. Просто нямаше достатъчно месо върху костите, за да го топли.
— Хей, Ърл — извика, — затвори проклетата врата!
Нямаше отговор. Джими изруга. Прекоси офиса и през склада стигна до вратата към малкия паркинг на бара. Излезе навън. От Ърл нямаше и следа. Извика го отново, обзет от внезапно безпокойство.
Когато стъпи на паркинга, кракът му се подхлъзна. Погледна надолу и видя тъмното разширяващо се петно. Вляво бе камионът на Ърл. Кръвта идваше изпод него. Джими клекна, за да може да надникне отдолу, и срещна безжизнените очи на Ърл. Големият мъж лежеше по корем на отсрещната страна на колата, между вратата откъм пътническата седалка и кофите за боклук до стената — устата отворена, лицето замръзнало в болезнена предсмъртна гримаса.
Джими се надигна и усети как пистолетът го побутна по черепа като колебливо първо докосване на смъртта.
— Вътре! — каза мъжки глас и когато го чу, Джими не можа да скрие своята изненада, но стори каквото му бе наредено. Докато се изправяше, погледна към камиона и зърна за миг маскирана фигура, отразена в прозореца. След това го засипа градушка от удари, задето бе имал дързостта да погледне. Последвалите ритници го подкараха по коридора и спряха едва когато се озова в склада. Джими се довлече до стелажите с напитките, търсейки някаква опора, за да се вдигне на крака. На езика си усещаше вкус на кръв и не виждаше добре с лявото око. Опита се да говори, но онова, което излизаше от устата му, приличаше повече на дрезгав шепот. Все пак беше ясно, че се моли: за достатъчно време да дойде на себе си, за прекратяване на побоя.
За още живот.
Един от ритниците му бе счупил ребро и при всяко движение го усещаше как стърже. Облегна се на стелажите, хриптейки. Вдигна ръка в помирителен жест и каза:
— Уби човек за сто и петдесет долара и няколко пенита. Чуваш ли?
— Не, убих го за много повече от това.
И Джими Джуъл разбра със сигурност, че не ставаше дума за парите в касата. Ставаше дума за Рохас и за печатите и в миг ясно осъзна, че ще умре, когато черното дуло зейна насреща му както бездната, която скоро щеше да го погълне.
Каза си всичко още след първия изстрел, но разпитващият стреля още два пъти — за всеки случай, просто за да е сигурен, че не е скрил нищо.
— Няма повече, няма повече — каза Джими. Кръвта от раните му шуртеше по пода, думите му бяха и молба, и признание, протест срещу причиняването на нова болка и примирение, че за него всичко приключва.
Разпитващият кимна.
— О, боже мой — прошепна Джими, — искрено съжалявам…
Прозвуча последният изстрел. Той не го чу, само почувства милосърдието му.
Щяха да минат дни, преди тялото му и тялото на Ърл да бъдат открити. Онази нощ падна летен дъжд и отми кръвта на Ърл, тя се стече по наклонената повърхност на паркинга, по дървените стълбове, които крепяха стария кей, и се вля в океана, сол при солта.
Камионът на Ърл беше оставен в търговския център „Мейн“ и след като стоя там два дни, охраната прояви интерес и впоследствие пристигна полицията, защото по това време вече се беше разбрало, че Джими Джуъл е изчезнал някъде. Телефонът му не отговаряше, бирата за „Вдигнатите платна“ не можеше да бъде доставена и пияниците, които се черкуваха там, намираха своята обител затворена.
Откриха го в склада. Двете му стъпала и едното коляно бяха простреляни, след което навярно бе казал всичко, което е знаел, така че екзекуторът бе пратил четвъртия куршум право в сърцето му. Ърл лежеше в раздробените му крака, подобно на вярно куче, пратено да прави компания на господаря си на оня свят. Едва по-късно някой бе забелязал съвпадението на датите: Ърл и Джими бяха убити на 2 юни, точно десет години след като Сали Кливър бе предала Богу дух в задния двор на „Блу Мун“.
Старите хора повдигаха рамене и казваха, че не са изненадани.
17
Карън Емъри се събуди и откри, че Джоуел го няма в леглото. Ослушва се известно време, но не чу никакъв звук. Часовникът на нощното шкафче до нея показваше 4,03 ч. сутринта.
Беше сънувала и сега, докато лежеше будна и се опитваше да долови някакъв знак за неговото присъствие в къщата, изпита нещо като благодарност, че се е събудила. Глупаво беше, разбира се. След по-малко от три часа трябваше да става и да се облича за работа. Решила бе, че засега може да остане при господин Пачет, и го бе казала на Джоуел, когато се прибра и го завари вкъщи, с превръзка на лицето, за която не пожела да й даде обяснение. Той не възрази, което я изненада, но може би аргументите й му се бяха сторили разумни или поне така си бе помислила отначало: че работа не се намира лесно; че не може само да се мотае вкъщи, защото ще откачи; че вече няма да дава на господин Пачет никакви поводи да си пъха носа в нейните работи, нито в работите на Джоуел.