Имаше нужда от сън. Скоро краката щяха да я заболят от безкрайното сервиране, но те винаги я боляха. Дори да беше обута в най-удобните и хубави обувки на света, каквито, естествено, не можеше да си позволи, не и с тази заплата, пак щеше да усеща болките в петите и кокалчетата, които се получават от осемте часа на крак всеки ден. Но господин Пачет бе по-добър от повечето шефове, всъщност по-добър от всички шефове, за които беше работила, а това бе една от причините да иска да остане в „Даунс Дайнър“. През живота си беше работила за достатъчно много гадняри, за да различава добрата душа, когато срещне такава, и му бе благодарна за часовете, които й даваше. Закусвалнята можеше спокойно да мине с една сервитьорка по-малко и тъй като беше между последните назначени, би трябвало да е между първите, на които ще покажат вратата, но господин Пачет продължаваше да й дава редовна работа. Грижеше се за нея, както и за всички останали, които работят при него, и в трудните времена, когато навсякъде съкращаваха персонала, човек като него, който беше готов да се лиши от част от печалбата, за да позволи на хората да живеят, наистина заслужаваше уважение.
Но загрижеността на господин Пачет беше проблем за нея, особено след като частният детектив бе започнал да „души наоколо“, както се бе изразил Джоуел. Трябваше да внимава какво приказва пред господин Пачет, също както беше опитала да внимава, когато детективът дойде в дома им, макар че накрая все пак му каза повече, отколкото й се искаше.
Джоуел пръв бе открил детектива. Той имаше шесто чувство за тези неща. Беше много наблюдателен за мъж. Само като я погледнеше, и разбираше, когато е тъжна или когато я измъчва нещо. Никога досега не бе срещала мъж като него. Може би преди да се появи Джоуел, просто не бе имала късмет с приятелите си и повечето мъже всъщност живееха в хармония с половинките си, ала не й се вярваше. В това отношение, както и в други, Джоуел беше необикновен. И все пак нямаше желание да му каже за посещението на детектива. Не знаеше защо, поне в началото, мислеше си, че може да е просто заради смътното усещане, че не е бил искрен с нея по отношение на някои страни от живота си, и заради собствените си страхове за неговата безопасност, което бе и причината да изтърве някои неща пред детектива, когато я посети. Бе наблюдавала как му се отразява смъртта на неговите приятели: Джоуел беше изплашен, въпреки че се опитваше да не го показва. А предишната вечер се прибра с превръзка на лицето и рани на ръцете и не пожелала да й каже как е пострадал. Вместо това слезе в сутерена и започна да внася там някакви сандъци от камиона, стенейки от болка, когато товарът докосваше раните му.
И когато най-сетне си легна…
Ами, онова не беше толкова хубаво…
Карън въздъхна и се протегна. Стрелките на часовника бяха отброили два часа. Все още не се чуваше никакъв звук, никакъв шум от вода, пусната в тоалетната, или от затръшната врата на хладилник. Чудеше се какво ли прави Джоуел, но не смееше да отиде да го потърси, не и след случилото се неотдавна. Питаше се дали не е крил тази своя страна през цялото време и дали не е сгрешила в преценката си за него. Не, не беше сгрешила. Беше подведена. Манипулирана и малтретирана от мъж, когото почти не познава. Очаквала бе с нетърпение да се махне от общежитията на Пачет. Беше благодарна за стаята и за компанията на другите жени, но тези домове винаги бяха разглеждани като временни убежища, или поне тя ги считаше за такива, въпреки че една от сервитьорките, Айлийн, живееше там вече от петнайсет години. На нея това нямаше да й се случи, да живее като стара мома, спазвайки старомодните правила на господин Пачет да не се водят мъже в общежитията. В началото й се струваше, че Деймиън може да й предложи търсената възможност да се измъкне от там, но той не проявяваше интерес към нея. Тя дори си помисли, че може да е гей, но Айлийн я увери, че не е. Между назначенията си в армията имал връзка с предишната домакинка на общежитието и изглеждало, че може да се съберат за постоянно, но жената не искала да става войнишка съпруга, още по-малко пък войнишка вдовица, и всичко приключило. Карън имаше чувството, че господин Пачет ще е доволен, ако двамата с Деймиън се оженят. Когато Деймиън се прибра окончателно от Ирак, баща му направи всичко по силите си, за да ги събере, канеше я да вечеря с тях или ги пращаше заедно да купуват продукти и да говорят с доставчиците. Но по онова време тя вече излизаше с Джоуел, с когото се бе запознала чрез Деймиън. Когато за пръв път позволи на Джоуел да я вземе от работата, забеляза разочарованото изражение на господин Пачет. Той не каза нищо, ала бе огорчен и оттогава насетне вече не се държеше с нея толкова непринудено. Когато синът му загина, й мина през ума, че е възможно вината донякъде да е и нейна, че ако имаше някого, когото да обича и който да го обича, Деймиън нямаше да посегне на живота си. Може би това бе и причината за наемането на детектива: господин Пачет й беше ядосан, задето се срещаше с Джоуел, и пренасяше гнева си върху него.