Джоуел печелеше добре с камиона, повече, отколкото тя мислеше, че може или би трябвало да печели един независим превозвач. По-голямата част от работата му бе свързана с пътуване през границата до Канада и обратно. Беше се опитала да разбере от него нещо повече и той й бе отговорил, че превозва каквото трябва да бъде превозено, но начинът, по който го каза, показваше недвусмислено, че този разговор му е неприятен и че няма желание да го продължава, така че тя изостави темата. Обаче се чудеше…
Но обичаше Джоуел. Стигнала беше до този извод, след като бе излизала една-две седмици с него. Просто го беше разбрала. Той беше силен, мил и по-възрастен от нея, така че знаеше повече за света, което й вдъхваше чувство за сигурност. Имаше си собствено жилище и когато я покани да се премести при него, едва успя да довърши изречението, преди тя да се съгласи. При това беше къща, не някой апартамент, където да се блъскат в стените и да си лазят по нервите. Беше много обширно: две спални горе и по-малък дрешник; голяма дневна и хубава кухня; и мазе, където той държеше инструментите си. Освен това беше чист, по-чист от повечето мъже, които Карън познаваше. О, банята бе имала нужда от сериозно почистване, къщата също, но не бяха мръсни, а просто неподредени. Сторила го бе с радост. Гордееше се с тяхната къща. Така мислеше за нея, като за „тяхната“ къща. Не само неговата, вече не. Лека-полека внасяше в нея свои лични нюанси и той изглеждаше доволен от това. Имаше вази с цветя и повече книги, отколкото преди. Дори бе купила картини за стените. Когато го попита дали ги харесва, той каза „да“ и дори си направи труда да ги разгледа всичките, сякаш ги оценяваше за възможна продажба след време. Но тя знаеше, че го прави само за да й достави удоволствие. Джоуел беше от хората, които никак не се интересуват от украшения, и тя се съмняваше, че изобщо би забелязал картините, ако не му ги беше посочила, но беше доволна, че се е постарал да се престори на заинтересуван.
Беше ли добър човек? Карън не знаеше. В началото мислеше, че е, но през последните седмици се бе променил много. Предполагаше, че всички мъже се променят, след като получат каквото искат. Престават да бъдат грижовни и внимателни както преди. Сякаш си слагат фасада, за да се харесат на жените, и когато постигнат целта си, постепенно я отърсват от себе си. Някои се освобождават от нея по-бързо от другите, виждала бе мъже да се превръщат от агнета във вълци с бързината, с която пада подхвърлена монета или се гаврътва последна чашка за из път, но неговата промяна изглеждаше по-постепенна и поради това някак си по-обезпокоителна. В началото беше само разсеян. Вече не говореше толкова с нея и понякога й се сопваше, когато тя не се отказваше от опитите да завърже разговор. Карън мислеше, че това може да е свързано с неговите ранявания. Понякога го болеше ръката. В Ирак беше загубил два от пръстите на лявата си ръка и не чуваше много добре с лявото ухо. На него му бе провървяло. Останалите момчета, попаднали на самоделно взривно устройство, не бяха оцелели. Джоуел рядко говореше за случилото се там, но на нея не й трябваше да знае повече. Той често отсъстваше от къщи, пътуваше с камиона, и приятелите му от войската, които преди идваха често, бяха престанали да го посещават. Те не говореха много с нея, а от единия, Пол Бака, направо я побиваха тръпки заради начина, по който очите му шареха по тялото й и се задържаха върху гърдите и слабините й. Когато идваха, Джоуел затваряше вратата на дневната и тя чуваше през стената неспирното жужене на тихите им гласове като от насекоми, попаднали в кухина.
— Джоуел?
Нямаше отговор. Искаше й се да иде да го потърси, но се страхуваше. Страхуваше се, защото той отново я беше ударил. Случи се, когато се опита да разбере нещо за раните му, след като отвори вратата на банята и го видя да слага мехлем на изгарянията по ръцете и ужасната дупка на бузата си. Той отговори на въпросите й с въпрос: