— Защо не ми каза за посетителя си?
Отне й няколко секунди, докато се сети, че говори за Паркър, за детектива. Все пак откъде би могъл да научи? Още се мъчеше да намери подходящ отговор, когато дясната му ръка излетя и я удари. Не силно, и той изглеждаше едва ли не по-стъписан от нея самата, че го е сторил, но все пак си беше шамар, който попадна на лявата й буза и я накара да залитне назад към стената. Беше различно от първия път, тогава беше случайно. Този път бяха вложени сила и злоба. Джоуел веднага се извини, но Карън вече тичаше към спалнята и минаха минути, преди той да я последва. После опита отново да й говори, но тя не желаеше да го чуе. Не можеше да го чуе, толкова силен беше плачът й. Накрая само я държеше в прегръдките си и тя го усети, когато заспа, притиснат в нея. След време Карън също заспа, защото така можеше да избяга от мислите за случилото се. През нощта той я събуди, за да се извини още веднъж, устните му докоснаха нейните, ръцете му се плъзнаха по тялото й и те се помириха.
Не, не беше истинско помиряване. Прие го заради него, не заради себе си. Не искаше той да се чувства зле и не искаше… да я удря.
Да, това беше. Това беше ужасното.
Сега, докато лежеше в тъмното, Карън разбра, че мнението й за него се бе променило, както и той се бе променил. Искаше й се да е добър мъж, или поне по-добър от онези, с които се бе срещала преди него, но дълбоко в себе си вече разбираше, че не е такъв, след като бе способен да я удря и след като се променяше толкова драматично. Сексът вече не беше нежен. Всъщност и този път я беше позаболяло и когато го помоли да бъде по-внимателен с нея, той просто свърши и се е обърна на другата страна, оставяйки я да гледа голия му гръб.
— На теб говоря — дръпна го за рамото, за да го накара да я погледне. Усети как той се напряга и когато се обърна към нея, изражението му, дори в тъмното, накара ръцете й да се отпуснат безпомощно. За момент беше сигурна, че ще я удари отново, но той не го стори.
— Остави ме на мира — каза Джоуел и в очите му се появи нещо, което много приличаше на страх, и тя имаше чувството, че говори не само на нея, а и на още някого, на някакво невидимо същество, чието присъствие усеща единствено той. После Карън задряма и тогава дойде сънят. Не можеше да го нарече кошмар, не съвсем, макар че я бе разтревожил. В него тя бе затворена в тясно пространство, почти като ковчег, но едновременно и по-голямо, и по-малко. Бореше се за въздух, устата и ноздрите й се пълнеха с прах.
Но най-лошото бе, че не е сама. Там, вътре, имаше още нещо и то й шептеше. Не разбираше какво й казва, а и не беше сигурна, че думите са отправени към нея, но то не спираше да говори нито за миг.
Отдолу долетя някакъв шум, непознат звук, който нямаше място в тъмнината на техния дом. Бързо потиснат кикот. В него се долавяше нещо детинско и едновременно с това неприятно. Беше спонтанен изблик на веселие, предизвикан от дума или от действие, което е по-скоро шокиращо, отколкото смешно. Смях за нещо, което не би трябвало да разсмива.
Предпазливо отметна одеялата и спусна крака на пода. Дъските не изскърцаха. Джоуел бе свършил почти цялата работа по къщата сам и се гордееше с нейната солидност. Тя прекоси тихо килима и отвори вратата по-широко. Сега чу шушукане, но гласът беше неговият, не гласовете на другите, онези в съня й. Другите. Досега не го беше разбрала. Гласът не беше един, повече бяха, и всички говореха на един и същ език, но използваха различни думи.
Отиде до стълбището, коленичи и надникна през парапета. Джоуел бе седнал на пода пред вратата за мазето с кръстосани крака и ръце в скута и подръпваше пръстите си. Заприлича й на малко момче и когато го видя, почти се усмихна.
Почти.
Той водеше разговор с някого зад вратата за мазето. Винаги държеше тази врата заключена. Това не я безпокоеше особено, поне в началото. През първата седмица след преместването си тук бе слизала долу заедно с него да му помогне да качи някаква боя и й се беше видяло обикновено мазе, пълно със сандъци, стари вещи и машинарии. След това рядко бе влизала там, и то винаги с Джоуел. Той не й забраняваше да слиза долу. Не беше толкова глупав, пък и тя без това нямаше работа там. Освен това не обичаше тъмните места, което навярно беше причината сънят да я разтревожи толкова силно.
Когато погледна надолу, затаи дъх и се напрегна да чуе какво казва Джоуел. Той шепнеше, но не се чуваше някой да му отговаря. Просто казваше нещо и после се вслушваше, преди да продължи да говори. Понякога кимаше безмълвно, сякаш следеше някакво разсъждение, което чува единствено той.