Отново се изкикоти и вдигна ръце към устата си да заглуши звука. Едновременно с това погледна инстинктивно нагоре, но тя бе скрита в сенките.
— Това не е хубаво — каза той. — Ставаш лош.
После сякаш се заслуша отново и отговори:
— Опитах се. Не мога да го направя. Не знам как.
Пак замълча. Изражението му стана сериозно. Тя го чу да преглъща мъчително и й се стори, че усеща страха му, макар да беше високо над него.
— Не — каза решително той. — Не, няма да направя това. — Поклати глава. — Моля те, не. Няма да го направя. Не можеш да искаш това от мен. Не можеш.
Затисна с ръце ушите си, опитвайки се да спре гласа, който чуваше единствено той. Изправи се, без да отмества ръце от ушите.
— Остави ме на мира! — повиши глас. — Престани. Престани да ми шепнеш. Трябва да спреш да ми шепнеш.
Блъсна се в стената, когато тръгна да се качва по стълбите.
— Престани! — каза отново и тя позна по гласа му, че се е разплакал. — Спри, спри, спри!
Карън се промъкна обратно в спалнята и дръпна завивките над себе си секунди преди той да отвори вратата и да влезе.
Влезе толкова шумно, че тя не можеше да не реагира, но направи всичко по силите си да се престори на сънлива и изненадана.
— Скъпи? — каза тя, като надигна глава от възглавницата. — Добре ли си?
Той не й отговори.
— Джоуел, какво има?
Видя го да тръгва към нея и се изплаши. Той седна на ръба на леглото и докосна косата й.
— Съжалявам, че те ударих. Но никога не бих те наранил истински. Не и истински.
Стомахът й се сви толкова силно, че положително щеше да се наложи да тича в банята, за да не се изцапа. Заради онези последни три думи. Не и истински: сякаш бе някак си в реда на нещата да нараняваш мъничко някого от време на време, но само когато си го е заслужил; когато някоя любопитна малка кучка задава въпроси за нещо, което не и влиза в работата, или приема шпиони в кухнята. Само тогава. И наказанието ще съответства на престъплението, а след това тя може да се просне в леглото, да му се предложи и да се помирят, и всичко ще е наред, защото той я обича и хората, които се обичат, постъпват така.
— Когато те ударих, това не бях аз — продължи той. — Беше нещо друго. Сякаш бях кукла и някой ми дърпаше конците. Аз не искам да ти причинявам болка. Обичам те.
— Знам — отвърна тя, като се помъчи, и донякъде успя, да спре треперенето на гласа си. — Скъпи, какво не е наред?
Той се облегна на нея и тя почувства сълзите му, когато допря бузата си до нейната. Взе го в прегръдките си.
— Имах лош сън — каза той и Карън чу детето у него. Но погледна надолу и видя, че той се бе втренчил в нея и в един момент очите му станаха студени и подозрителни, дори развеселени, сякаш двамата играеха някаква игра, но само той знаеше правилата. После това отмина, очите му се затвориха и той се сгуши до гърдите й, а тя продължаваше да го притиска до себе си дори когато изпита желание да го блъсне настрани, да избяга от къщата и да не се връща никога, никога повече.
Стресът уврежда съзнанието, ето какво не разбираха те, хората в родината, онези, които не са били там. Дори и в армията не го разбираха, не и преди да е станало твърде късно. Дай си малко почивка, казваха. Живей със семейството си. Люби приятелката си. Занимавай се с нещо. Започни работа, намери си някакъв коловоз, по който да тръгнеш, придържай се към нормалното.
Но той не би могъл да изпълни тези съвети дори ако краката му не свършваха по средата на бедрата, защото стресът е като отрова, токсин, който навлиза в организма, но атакува само един жизненоважен орган: мозъка. Спомняше си автомобилната катастрофа, която бе преживял на магистрала 1, когато беше тринайсетгодишен, малко преди да почине баща му. Тя не бе тежка, камион навлезе в кръстовището на червено и блъсна колата им откъм пътническото място отпред. Той седеше на задната седалка, от страната на шофьора. Беше си чист късмет: край магистралата имаше магазин за коли и когато времето беше хубаво, отвън винаги бяха изложени страхотни стари кали. Обичаше да ги гледа и да си представя как седи зад волана на най-хубавата от тях. По всяко друго време щеше да е отпред до баща си, за да може да разговаря с него, и кой знае какво щеше да стане тогава. Вместо това и двамата преживяха силна уплаха, а той бе понарязан от счупените стъкла. След като камионът потегли и полицаите от Скарбъро ги откараха до дома им, той пребледня, разтрепери се и после повърна закуската. Това прави стресът, поболява те, физически и психически. И ако ден след ден продължаваш да се сблъскваш със стресиращи ситуации, прекъсвани от периоди на скука, на размотаване, на игри и на ядене, или пипнеш някоя болест, или пишеш задължителните месечни картички, за да съобщаваш на близките си, че още не си убит, и краят му не се вижда, защото срокът ти непрекъснато бива удължаван, тогава нервните ти клетки се обременяват дотолкова, че вече не успяваш да се възстановиш от стреса и мозъкът ти започва да се препрограмира, променя начина си на действие. Нервните клетки в хипокампуса, от който зависи ученето и дългосрочната памет, започват да атрофират. Реакциите на амигдалата, нервния възел, от който зависят социалното поведение и емоционалната памет, се променят. Медиалната предфронтална мозъчна кора, която участва във формирането на чувствата за разкаяние и страх и ни позволява да различаваме кое е реално и кое нереално, се променя. Подобен срив в комуникациите между нервните клетки се наблюдава при шизофрениците, социопатите, наркоманите и затворниците с продължителни присъди. Превръщаш се в отрепка, без да имаш някаква вина за това, защото не си сторил нищо лошо. Просто си изпълнявал дълга си.