По време на Гражданската война го наричали „чувствително сърце“. За войниците от Първата световна война било „гранатен шок“, а за онези от Втората — „военна невроза“. После станало „виетнамски синдром“, а сега е посттравматичен стрес. Понякога се питаше дали римляните са имали дума за това състояние, или гърците. След като се върна от Ирак, прочете „Илиада“, опита да разбере войната с помощта на литературата и му се стори, че в скръбта на Ахил за приятеля му Патрокъл и в последвалия му гняв съзира нещо от своята скръб за другарите, които беше загубил, и преди всичко за Деймиън.
Оставят те в това състояние. Вече не можеш да контролираш чувствата си. Не можеш да контролираш себе си. Ставаш депресивен, параноичен, различен от тези, които се грижат за теб. Струва ти се, че още си на война. Нощем се бориш със завивките. Отчуждаваш се от хората, които те обичат, и те те напускат.
И започва да ти се струва, само да ти се струва, че те преследват призраци, че демони ти говорят от разни сандъци и когато не можеш да изпълниш желанията им, когато не можеш да сториш онова, което искат от теб, те насъскват против самия теб и те наказват.
И може би, само може би, онзи момент на самоунищожението идва като избавление.
18
Ирод пристигна в Портланд с влак в 11,30 преди обяд само с една стара, но запазена черна кожена пътна чанта, свидетелство за качеството на марката. Той нямаше нищо против пътуването със самолет и рядко изпитваше необходимост да носи със себе си нещо, което може да направи багажната проверка на летището притеснителна, ако не и действително нежелателна, но когато беше възможно, предпочиташе да пътува с влак. Това му напомняше за една по-цивилизована ера, когато темпото на живота беше по-бавно и хората имаха повече време за дребни любезности. Освен това немощното му физическо състояние подсказваше, че шофирането на дълги разстояния му е неудобно и неприятно, а също така бе свързано и с потенциални рискове, тъй като лекарствата, които вземаше, за да държи болката под контрол, често водеха до сънливост. За жалост в момента това не представляваше особен проблем: ограничил бе дозата, за да запази ума си бистър, и следователно имаше силни болки. Във влака можеше да става и да обикаля вагона или да си вземе питие във вагон-ресторанта, с една дума, да стори нещо, за да отвлече вниманието си от мъченията, на които бе подложено тялото му. На гара „Пенсилвания“ се бе настанил в тих вагон и когато влакът излезе изпод земята в мъглявата светлина, на лицето му се появи доволна усмивка. Синята хирургическа маска, която скриваше устата му, привлече погледите само на един-двама от минаващите покрай него.
Забеляза присъствието на Капитана точно когато очертанията на Манхатън на хоризонта се скриха от погледа му. Той седеше на мястото оттатък пътеката и се виждаше само в стъклото на прозореца, и то само частично: като петно, зацапано място, движещ се силует, хванат в обектива на камера, докато всичко около него е неподвижно. На Ирод му беше по-лесно да го вижда, без да гледа право към него.
Капитана бе облечен като клоун. За него можеше да се каже какво ли не, но той държеше на надеждните стари неща. Носеше сако на бели и червени райета и малко бомбе, изпод което се подаваха кичури от раздърпана червена перука. В изкуствените коси имаше паяжини и на Ирод му се струваше, че различава пълзящите по тях паяци. Ръцете му бяха изпънати върху страничните облегалки, върховете на пръстите на зацапаните му бели ръкавици бяха пробити и от тях стърчаха остри почернели нокти. Показалецът на дясната ръка почукваше ритмично, повдигаше се бавно и след това падаше като някаква механична играчка, която непрекъснато се навива и пуска. Лицето на Капитана беше намазано с бял грим. Устата бе голяма, червена и изрисувана с извити надолу ъгълчета. На двете бузи имаше червени петна от руж, но орбитите на очите му бяха празни и черни. Капитана гледаше право напред, движеше се само пръстът му.