— Видя ли онзи тип в колата? — попита Луис.
— Да, онзи с маската. Не можах да го огледам добре, но бих казал, че му имаше нещо.
— Сам ли беше?
— Сам?
— Да, имаше ли някого на предната седалка до него?
Луис изглеждаше озадачен.
— Не, само той беше. Защо?
— Нищо. Трябва да е било слънчев отблясък в прозореца. Няма следа от Джими. Ще опитам отново по-късно. Да си вървим…
Ирод отиде до Уолдобъро, защото там живееше връзката му, възрастната жена, която държеше антикварен магазин. Поръча си кафе и сандвич в една закусвалня и докато чакаше храната да пристигне, се обади по телефона от кабината. Имаше само неколцина други посетители, никой от тях не беше наблизо, така че не се опасяваше, че някой ще го чуе.
— С какво разполагаме? — попита, когато отсреща вдигнаха слушалката.
— Той живее над склад в Люистън. Някогашна пекарна.
— Има ли компания от други като него?
— Неколцина.
— А предметите?
— Изглежда, че вече са се появили хора, които проявяват интерес, но те са още у него.
Ирод направи гримаса.
— Другите как са научили за тях?
— Той е невнимателен човек. Разчуло се е.
— Пътувам натам. Осъществи контакт с него. Предай му, че искам да поговорим.
— Ще кажа на господин Рохас, че може би имам купувач и че не бива да предприема никакви други действия, докато не се срещнем. Както знаете, той има известна представа за стойността на предметите. Може да излезе скъпо.
— Сигурен съм, че мога да убедя продавача да бъде разумен, най-вече защото не се интересувам от онова, което продава, а само от източника.
— Все пак той не е разумен човек.
— Така ли? — каза Ирод. — Колко жалко.
— Нито пък е глупав.
— Умен и неразумен. Човек би очаквал тези качества да се изключват взаимно.
— Имам негова снимка, ако това може да помогне. Принтирах я от камерата за наблюдение в магазина.
Ирод описа колата си и къде е паркирана. Каза на жената, че тя не е заключена и че трябва да остави материалите, с които разполага, под предната пътническа седалка. Сметна, че ще е по-добре да не се срещат. Жената направи всичко по силите си да скрие разочарованието си от тази новина. Той затвори телефона. Храната му вече беше дошла. Изяде я бавно в един ъгъл, далече от другите посетители. Беше наясно, че видът му има свойството да разваля апетита на хората, но и на него му бе неприятно да се храни под техните погледи. И без това му бе достатъчно трудно да яде: апетитът му в най-добрия случай бе минимален, но трябваше да хапне нещо, за да поддържа силите си. Сега това бе по-важно от всякога. Докато се хранеше, си мислеше за мъжа пред бара и за реакцията на Капитана към неговото присъствие.
На стената срещу сепарето му имаше огледало. В него се виждаше пътят, където с гръб към закусвалнята стоеше момиченце в скъсана синя рокля, държащо червен балон, и гледаше преминаващите коли. Към него приближаваше голям камион, но то не помръдваше, а шофьорът, високо в кабината си, изглежда, не го виждаше. Ирод едва не извика и свали очи от огледалото, когато камионът блъсна момиченцето и мина право през него. Когато отмина, момиченцето беше изчезнало. По нищо не личеше, че е било някога там.
Ирод бавно погледна отново към огледалото. То беше на мястото, където бе стояло преди, само че сега беше обърнато към закусвалнята и към него. Като че ли му се усмихваше, макар че тъмните очни кухини само пародираха светлината. Постепенно момиченцето избледня и се загуби от погледа му, а в отразения свят червеният балон се понесе нагоре към сиво-черните облаци, изпъстрени с пурпурни и червени жилки като прокъсани в небето рани. После небето се проясни, огледалото отразяваше само този скучен свят и вече не беше прозорец към друг.
Ирод изяде колкото можа и започна да пие кафето си, без да бърза. В края на краищата разполагаше с много време. Така или иначе трябваше да чака, докато се стъмни, защото на тъмно работеше най-добре. След това щеше да направи посещение на господин Рохас. Нямаше никакво намерение да чака до другия ден, за да започне преговорите. Всъщност изобщо нямаше намерение да води преговори.
19
Далеч от там, в апартамент на „Рю дьо Сен“ в Париж, точно над търговските зали на реномираната фирма за търговия с предмети на изкуството от древността „Рошман и синове“, бе на път да се сключи сделка. Еманюел Рошман, последният от дълга поредица Рошманови, осигурявали си охолен живот с продажбата на най-редки антики, чакаше седналия насреща му ирански бизнесмен да спре да увърта и да обяви решението, което и двамата знаеха, че вече е взел. В края на краищата тази среща на четири очи в компанията на древните артефакти бе само последната стъпка от продължителни преговори, започнали преди много седмици, и нямаше никакви изгледи отново да му бъдат предложени толкова редки и красиви предмети като тези, които лежаха пред него в момента: две изящни статуетки от слонова кост от гробниците на асирийски царици в Нимруд и два изключителни цилиндрични печата от лазурит отпреди пет хиляди и петстотин години, най-старите предмети от този род, които Рошман бе предлагал някога за продажба.