21
Кабинетът на Кари Сандърс се намираше близо до клиниката по психиатрия. Името й — просто „Д-р Сандърс“ — бе написано на пластмасова табелка на вратата и когато почуках, отвори жена в средата на четирийсетте, с къса руса коса и фигура на боксьор лека категория. Носеше тъмна фланелка над черен работен панталон, мускулите на ръцете и раменете й се очертаваха ясно. Беше висока към сто петдесет и пет сантиметра и кожата й бе бледа. Кабинетът бе малък и всяко пространство бе използвано максимално: от дясната ми страна имаше три шкафа за папки, отляво — рафтове за книги, запълнени с разнообразна медицинска литература и картонени кутии за документи. На стената висяха поставени в рамка дипломи за завършено образование от Военния медицински университет в Бетезда, Мериленд, и от „Уолтър Рийд“. Един внушителен лист хартия свидетелстваше за специализация по психиатрия при екстремни случаи. Подът беше покрит със сив мокет. Бюрото й бе подредено и функционално. До телефона имаше картонена чашка за кафе и останки от кифла.
— Ям когато мога — каза тя и вдигна остатъците от обяда си. — Ако сте гладен, можем да вземем нещо от лавката.
Казах й, че не съм. Тя посочи пластмасовия стол срещу бюрото и почака да седна, преди и тя да се настани на мястото си.
— С какво мога да ви бъда полезна, господин Паркър?
— Разбрах, че правите изследвания в областта на разстройствата вследствие на посттравматичен стрес.
— Точно така.
— С акцент върху самоубийствата.
— Върху превенцията на самоубийствата — поправи ме тя. — Мога ли да попитам кой ви каза за мен?
Навярно беше заради естествената ми антипатия към властта, особено към властта, упражнявана от военните, но ми се стори разумно засега да държа Роналд Стрейдиър настрани от всичко това.
— Бих предпочел да не казвам — отвърнах. — Това проблем ли е?
— Не, просто съм любопитна. Не ми се случва често частни детективи да искат среща с мен.
— Забелязах, че не попитахте за какво става дума, когато ви се обадих по телефона.
— Направих някои справки за вас. Репутацията ви е добра. Не бих пропуснала възможността да се запозная с вас.
— Репутацията ми е преувеличена. Аз не бих вярвал на всичко, което пишат вестниците.
Тя се усмихна.
— Не съм чела за вас във вестниците. Предпочитам да си имам работа с хора.
— Значи по това си приличаме.
— Може да е единственото. Кажете ми, господин Паркър, били ли сте някога на психотерапия?
— Не.
— На консултации за превъзмогване на скръбта?
— Не. Работа ли си търсите?
— Както сам отбелязахте, интересувам се от посттравматичния стрес.
— И аз ви приличам на кандидат.
— А не сте ли съгласен с мен? Знам какво се е случило със съпругата и детето ви. Било е ужасяващо, почти непоносимо. Казвам „почти“, защото служих на страната си в Ирак и онова, което видях там, което преживях там, ме промени. Всеки ден се занимавам с последствията от насилието. Може да се каже, че имам контекст, в който да вместя онова, което вие сте преживели и може би още преживявате.
— Уместно ли е подобно сравнение?
— Уместно е, ако сте дошли да говорим за посттравматичния стрес. Каквото и да научите днес, то ще зависи от това, доколко разбирате самото понятие. А ще го разберете много по-добре, ако имате лично отношение към него, колкото и периферно да е то. Наясно ли сме дотук?
Усмивката не напускаше лицето й. Все още не бе станала снизходителна, ала беше на границата.
— Напълно.
— Добре. Изследванията ми тук са част от непрестанните усилия на армията да се справи с психическите последствия от войната, както при хората, които са служили и са били уволнени поради инвалидност, така и за онези, които са напуснали по причини, които нямат връзка с раняванията. Това е едната страна. Другата е свързана с предотвратяването на травмите. В момента въвеждаме лека-полека програми за емоционална устойчивост, предназначени да повишават боеспособността и да сведат до минимум пораженията върху психическото здраве, включително разстройствата, предизвикани от посттравматичен стрес, гнева, депресиите и самоубийствата. Тези симптоми се наблюдават особено често при войниците, които участват в повече мисии. „Не всеки войник, който получава травма, страда от посттравматичен стрес, също както и хората в цивилния живот реагират различно на, да речем, малтретирането, изнасилването, болестите или насилствената смърт на любим човек. Винаги има стресова реакция, но посттравматичният стрес не настъпва автоматично. Психиката, генетиката, физическото състояние и социалните фактори — всичко това играе определена роля. Може би за лице със стабилна подкрепа — семейство, приятели, намеса на специалисти — вероятността да развие посттравматичен стрес ще е по-малка, отколкото за някой самотник. От друга страна, колкото по-голямо е закъснението, с което се развива посттравматичният стрес, толкова по-тежък ще бъде той. Незабавният посттравматичен стрес обикновено започва да отминава след три до четири месеца. Забавеният може да трае по-дълго, до десет години и повече, и следователно се лекува по-трудно.“ — Тя замълча. — Така, с това лекцията приключва, засега. Въпроси?