— Не излизаш от къщи?
— Може да не е толкова буквално. Може просто да стоиш настрана от хората и местата, които асоциираш със злополуката: семейни приятели, бивши колеги. На страдащите от такива разстройства им е трудно да проявяват интерес към каквото и да било. Може би им се струва, че няма смисъл, че нямат бъдеще.
— Имаше известно отдръпване — признах аз. — Вече не се чувствах част от нормалния живот. Такова нещо просто не съществуваше. Имаше само хаос, който чака да завладее света.
— А колегите?
— Избягвах ги и те ме избягваха.
— Приятели?
Сетих се за Ейнджъл и Луис, които ме чакаха отвън в колата.
— Някои от тях не желаеха да бъдат избягвани.
— Ядосан ли им бяхте заради това?
— Не.
— Защо не?
— Защото те бяха като мен. Имаха същата цел като мен.
— Която беше?
— Да открия човека, който уби съпругата и детето ми. Да го открия и да го разкъсам на късчета.
Отговорите идваха вече по-бързо. Бях изненадан, дори бях ядосан на себе си, задето позволявах на тази непозната да ми влезе под кожата, но изпитвах и удоволствие, някакво облекчение. Може би бях нарцисист или пък много отдавна не се бях съдил толкова безпристрастно, ако изобщо се бях съдил.
— Смятахте ли, че имате бъдеще?
— Непосредствено бъдеще.
— Което се изразяваше в ликвидирането на този човек.
— Да.
Тя се бе навела леко напред, в очите й блещукаше бяла светлина. Не можех да си представя откъде идва тя, докато не си дадох сметка, че виждам собственото си лице, отразено в дълбините на зениците й.
— Симптоми на раздразнителност — каза тя. — Трудно съсредоточаване.
— Не.
— Пресилена реакция на стряскащи дразнители.
— Като изстрели?
— Може би.
— Не, реакциите ми на изстрелите не бяха пресилени.
— Гняв, раздразнителност.
— Да.
— Проблеми със съня.
— Да.
— Повишена бдителност.
— Оправдана. Изглежда, твърде много хора ме искаха мъртъв.
— Физически симптоми: температура, главоболие, замайване.
— Не, или не особено силни.
Тя се облегна назад и каза тихо:
— Вина заради оцеляването.
— Да — отвърнах аз.
Да, непрекъснато.
Кари Сандърс излезе от кабинета и се върна с две чаши кафе. Извади от джоба си няколко пликчета захар и сметана и ги сложи на бюрото.
— Не е нужно да ви го казвам, нали? — промърмори тя, докато пълнеше чашата си с толкова захар, че лъжичката можеше да стои вътре изправена и без някой да я държи.
— Не, но и не сте единствената, която се опитва.
Сръбнах от кафето. Беше силно и имаше горчив вкус.
Стана ми ясно защо му слагаше толкова захар.
— Как сте сега? — попита тя.
— Добре съм.
— Без лечение?
— Намерих отдушник за гнева си. Той е с продължително действие и е терапевтичен.
— Преследвате хора. И понякога ги убивате.
Не отговорих. Вместо това попитах:
— Къде служихте?
— В Багдад. Бях майор. Първоначално бях прикрепена към оперативна тактическа група „Айрънхорс“ в лагер „Бум“ в Бакуба.
— Лагер „Бум“?
— Защото там имаше много експлозии. Сега се нарича лагер „Гейб“, на сапьора Дан Гейбриелсън, убит в Бакуба през 2003 г. Когато отидох, бе примитивно както навсякъде: нямаше водопровод, нямаше климатици, нямаше нищо. Когато си тръгнах, вече имаше централно водоснабдяване за душовете и тоалетните, нова електрическа мрежа и вече бяха започнали да обучават там иракската национална гвардия.
— За жените трябва да е било трудно да служат там.
— Трудно беше. Това бе нова война. Преди жените не заминаваха да се бият редом с мъжете, не беше както сега. Възникнаха нови проблеми. Технически не ни е разрешено да се записваме в бойни части, така че вместо това ни „прикрепиха“ към тях. В крайна сметка все пак се бием и все пак умираме също както мъжете. Може би не сме толкова много, но в Ирак и Афганистан са загинали повече от сто жени и са ранени още стотици. Обаче продължават да ни наричат кучки, лесбийки и курви. Още сме изложени на тормоз и физическо насилие от страна на собствените ни хора. Още ни съветват да вървим по двойки в собствените ни бази, за да не бъдем изнасилвани. Но не съжалявам, че съм служила. Затова съм тук: има много войници, на които дължим нещо още.
— Казахте, че сте започнали в лагер „Бум“. Какво стана след това?
— Разпределиха ме в лагер „Уорхорс“ и след това в „Абу Граиб“, за да участвам в реорганизацията на затвора.