— Имаше ли някакви индикации, че се е готвил да убие жена си?
— Никакви. Сериозно ли мислите, че не бихме се намесили, ако считахме, че има подобен риск?
— Възможно ли е един и същ стимул да е накарал и тримата да действат по този начин?
— Не разбирам какво имате предвид.
— Възможно ли е в Ирак да се е случило нещо, което да е довело до някаква форма на… колективна травма?
Устните й трепнаха в лека усмивка.
— Психиатрични термини ли създавате, господин Паркър?
— Звучеше ми правилно. Не можах да намеря друг начин, за да обясня мисълта си.
— Е, усилията ви са похвални. С Бърни Крамър съм работила два пъти, скоро след завръщането му. По онова време той показваше симптоми на лек стрес, подобни на онези, които имаше Брет Харлан, но никой от двамата не назова обща травмираща случка в Ирак. Крамър отказа да продължи лечението. С Деймиън Пачет се срещнах за кратко, след като Бърни Крамър почина, във връзка с изследването и той също не каза нищо, което да потвърждава вашите предположения.
— Баща му не ми спомена, че се е подлагал на психотерапия.
— Защото не е. Поговорихме малко след погребението на Крамър и впоследствие се срещнахме още веднъж, но не беше официална психотерапия. Всъщност бих казала, че Деймиън изглеждаше много добре адаптиран, страдаше само от леко безсъние.
— Предписвали ли сте лекарства на някого от тези мъже?
— Това е част от работата ми. Не съм привърженичка на силните медикаменти, а само на онези, които облекчават страданието, без да влияят на основния проблем.
— Но сте предписвали лекарства.
— Тразодон.
— На Деймиън Пачет?
— Не, само на Крамър и Харлан. Посъветвах Деймиън да се посъветва с личния си лекар, ако не спи добре.
— Но с това проблемите му не са приключили.
— Явно не са. Възможно е смъртта на Крамър да е послужила като катализатор за появата на неговите разстройства. Честно казано, бях изненадана, когато Деймиън се самоуби. Обаче на погребението на Крамър говорих с доста от бившите му другари, включително и с Деймиън, и предложих да им помогна, ако желаят да получат психотерапевтична помощ.
— При вас ли?
— Да.
— Защото това би помогнало на вашите изследвания.
За пръв път се ядоса.
— Не, защото щеше да помогне на тях. Това не е академично упражнение, господин Паркър. Прави се, за да спасява човешки живот.
— Май не е помогнало много на бойците от „Страйкър С“ — казах аз. Дразнех я и сам не знаех защо. Предполагах, че съм вбесен на самия себе си, задето се бях разкрил пред нея, и ми се искаше да върна думите си назад. Каквато и да бе причината, трябваше да престана. Тя се изправи, с което показа, че времето ни заедно е изтекло. Изправих се, благодарих за съдействието и се обърнах да си вървя.
— О, един последен въпрос — казах, докато тя започваше да отваря папките на бюрото, за да продължи работата си.
— Да — промърмори тя, без да вдига очи.
— Бяхте ли на погребението на Деймиън Пачет?
— Да. Е, само в църквата. Бих отишла и на гробищата, обаче не го направих.
— Може ли да попитам защо?
— Беше ми съобщено, че няма да съм добре дошла.
— От кого?
— Това не е ваша работа.
— Джоуел Тобаяс?
Ръката й замръзна за миг и после дообърна страницата и каза:
— Довиждане, господин Паркър. — Ако сте склонен да приемете един професионален съвет, имате да си изяснявате още доста неща. На ваше място бих говорила за тях с някого. — И добави: — С някого другиго, не с мен.
— Това означава ли, че не желаете да участвам във вашето изследване?
Сега вдигна поглед.
— Мисля, че научих достатъчно за вас. Моля, затворете вратата след себе си.
22
Боби Джандро живееше още в Бангор, по-малко от час северно от Огъста. Ейнджъл и Луис отново ме следваха по целия път, но стигнахме до къщата на Джандро без инциденти. Отвън тя не представляваше нищо особено: едноетажна постройка с мазилка, която се лющеше като суха кожа, и морава, която се напъваше да покаже, че няма да се даде на бурените. Джандро се появи на вратата с инвалидната количка. Бе облечен в сиво долнище на анцуг с подвити и забодени с безопасни игли крачоли и тениска в същия цвят, и двете покрити с петна. Пускаше корем, който фланелката не се и опитваше да прикрие. Косата му беше обръсната, обаче си беше отгледал рошава брада. В къщата миришеше на застояло, в кухнята зад него се виждаха чинии, струпани в умивалника, и кутии от пица, хвърлени на пода до кофата за боклук.