— Да ви помогна? — каза той.
Показах му картата си. Той я взе, сложи я на скута си и започна да я разглежда, както някои хора разглеждат снимка на изчезнало дете, показана им от ченгетата, сякаш като я гледат достатъчно дълго, ще си спомнят къде са виждали детето. След като приключи с разглеждането, ми я върна и отпусна ръце между бедрата, където те се вкопчиха една в друга като боричкащи се животинчета.
— Тя ли ви изпрати?
— Кой да ме е изпратил?
— Мел.
— Не.
Искаше ми се да попитам защо Мел ще праща частен детектив в дома му, тъй като докато говорихме, тя не показа чак такива признаци на тревога, но сега не му беше времето, още не. Вместо това казах:
— Надявах се да поговоря с вас за службата ви във войската.
Очаквах да попита защо, но той не попита. Просто подкара количката си назад и ме покани вътре. В поведението му се долавяше някаква предпазливост, съзнание за безпомощност, а може би и за факта, че до смъртта си ще е осъден да гледа хората отдолу нагоре. Ръцете му бяха все още силни, мускулести и когато влязохме в дневната, видях до прозореца гири. Той проследи погледа ми и каза:
— Това, че краката не ми служат, не означава, че трябва да се откажа и от останалите си части. — В думите му нямаше войнственост или враждебност. Беше просто констатация на факт. — С ръцете е лесно. Останалото — потупа се по корема — ме затруднява повече.
Не знаех какво да кажа, затова си замълчах.
— Искате ли нещо газирано? Нямам друго.
— Не, благодаря. Ще възразите ли, ако седна?
Той ми посочи стол. Видях, че първите ми впечатления от дома му са били погрешни или най-малкото несправедливи. Тази стая бе чиста, макар и малко прашна. Имаше книги — доколкото можех да видя, предимно научна фантастика, но и исторически четива, повечето от тях свързани с Виетнам и Втората световна война, но също и няколко книги с шумерска и вавилонска митология — както и днешни вестници, „Бангор Дейли Нюз“ и „Бостън Глоуб“. Но на килима, както и на стената и пода между дневната и кухнята се виждаха петна от нещо наскоро разсипано и не особено сполучливо почистено. Имах чувството, че Джандро полага големи усилия да се справя с положението, но човек в инвалидна количка едва ли можеше да направи нещо повече с петната по пода, освен ако не се прекатури долу, за да почисти по-добре.
Джандро ме наблюдаваше внимателно, преценяваше реакцията ми към неговото жизнено пространство.
— Майка ми идва по няколко пъти седмично, за да ми помага за онова, което не мога да свърша сам. Щеше да е тук всеки ден, ако й позволявах. Но много мърмори. Знаете какви са понякога майките.
Кимнах.
— Какво стана с Мел?
— Познавате ли я?
Не исках да му казвам, че съм говорил с нея, преди да съм готов за това.
— Четох интервюто ви във вестника миналата година. Видях снимката й.
— Тя си отиде.
— Може ли да попитам защо?
— Защото бях досаден глупак. Защото не можеше да се примири с това. — Той потупа краката си, после размисли и се поправи: — Не, защото аз не можех да се примиря с това.
— Защо би наела детектив?
— Какво?
— Попитахте дали ме е изпратила Мел. Просто се чудя защо помислихте, че е тя.
— Скарахме се, преди да си тръгне, разправия за пари, за собствеността над някои неща. Помислих си, че може да ви е наела, за да продължим този спор.
Мел бе споменала това в нашия разговор. Къщата беше на името и на двама им, но оттогава тя не си бе дала труда да потърси адвокатски съвет за правата си. Бяха скъсали наскоро и тя се надяваше, че може би ще се помирят. Все пак нещо в тона на Джандро ме накара да се усъмня в казаното от него, сякаш той имаше по-сериозни грижи от семейните разправии.
— И ми повярвахте, когато ви казах, че тя не ме е изпратила?
— Да, предполагам. Не ми приличате на човек, който би се опитал да изиграе инвалид. И ако бяхте го сторили…
Дясната му ръка бе много бърза. Пистолетът беше „Берета“, в импровизиран кобур, прикрепен към долната страна на количката. Няколко секунди той го държа изправен, с дулото към тавана, след което го прибра в скривалището.
— Безпокои ли ви нещо? — попитах, въпреки че май беше излишно да се задава подобен въпрос на човек с пистолет в ръката.
— Безпокоят ме много неща: да не падна, докато използвам тоалетната, как ще се справям, когато дойде зимата. Тревожа се за всичко, което може да ви дойде наум. Обаче не ми харесва мисълта, че някой може да ме вземе за лесна цел. По този въпрос поне мога да сторя нещо. А сега, господин Паркър, бъдете така добър да ми кажете защо се интересувате от мен.