Тръгнах си, Ейнджъл и Луис продължаваха да пазят гърба ми.
— Нека си изясним това — каза Луис, когато стигнахме до колата. — Човекът насочва пистолет срещу теб, а ти даваш съвети за връзката му?
— Някой трябваше да го стори.
— Да, но ти?
Направих се, че не съм чул. Качих се в колата и видях Боби Джандро на прозореца, наблюдаваше ме.
— Мислиш ли, че ще те послуша? — попита Ейнджъл.
— За приятелката си ли или за Тобаяс?
— За двамата.
— Трябва да ме послуша. Иначе е свършено с него. Без нея вече загива. Просто още не си го е признал. Тобаяс и останалите само ще довършат онова, което е започнал.
Потеглихме, аз отпред, Ейнджъл и Луис зад мен, но само до следващата улица. И двамата изглеждаха озадачени, когато спрях колата и отидох при тях.
— Искам да останете тук.
— Защо? — попита Ейнджъл.
— Защото те ще дойдат за Боби Джандро.
— Изглеждаш много сигурен.
Отидох при мустанга и им показах проследяващото устройство на калника.
— Това ще ги доведе. Така че то остава тук с вас, а аз ще взема вашата кола.
— Колата ти остава тук — каза Луис, — те ще помислят, че Джандро ти е казал всичко, и ще опитат да премахнат и двама ви.
— Само че няма, защото вие ще ги убиете, когато нападнат Джандро.
— И тогава Джандро ще говори.
— Такъв е планът.
— А ти къде ще бъдеш? — попита Ейнджъл.
— В „Рейнджли“.
— Какво е „Рейнджли“?
— Мотел.
— Значи ние ще се спотайваме в храстите, докато ти се разполагаш в мотела?
— Нещо такова.
— Да, добра сделка.
Разменихме си колите, но не и преди Луис и Ейнджъл да преместят играчките си от преградката в багажника. Както се оказа, този път бяха пътували с малко багаж: няколко ножа, два полуавтоматични картечни пистолета и резервни пълнители. Луис намери позиция в гората с добра видимост към къщата на Джандро и се приготвиха да чакат.
— Имаш ли някакви въпроси, които искаш да им зададеш, преди да ги убием? — попита Луис. — При положение че трябва да ги убием.
Сетих се за варела с вода в „Блу Мун“ и усещането от притиснатия към носа и устата ми чувал.
— Ако не ви се налага, недейте, но не ме интересува особено какво ще направите. Колкото до въпросите, можете да ги питате каквото си искате.
— Какво бихме могли да ги питаме ние? — рече Ейнджъл.
Луис се замисли.
— Очите отворени или затворени? — отговори той.
Всичко зависеше от ходовете. Фигурите бяха на дъската и тази нощ играта щеше да свърши.
От прозореца на своята спалня Карън Емъри гледаше как Джоуел Тобаяс потегля. Той й бе казал едно бегло довиждане и я беше целунал със сухи устни по бузата. Прегърнала го бе силно, макар да беше почувствала, че той се отдръпва от нея, и преди да го пусне, пръстите й бяха докоснали пистолета на кръста му.
Тобаяс взе силверадото и тръгна на север, но само до Фалмът, където останалите го чакаха с фургона и два мотоциклета. Върнън и Причард, бившите морски пехотинци, съставляваха основния снайперистки екип. До тях бяха Малак и Баки. Върнън и Причард бяха едри мъже и въпреки че първият бе черен, а вторият бял, под кожата бяха като братя. Тобаяс не обичаше никого от двамата, но това се дължеше колкото на взаимната антипатия между войниците и морските пехотинци, толкова и на видимата неспособност на Върнън да отвори уста, без да зададе въпрос, зареден с отрицателно отношение.
— Къде са Туизъл и Грийнам? — попита Върнън, като имаше предвид втория екип снайперисти.
— Ще се присъединят към нас по-късно — отвърна Тобаяс. — Първо трябва да свършат нещо друго.
— Мамка му — каза Върнън. — Не вярвам да имаш желание да споделиш подробностите с войската?
— Нямам — отвърна Тобаяс и го гледа право в очите, докато той не отклони поглед. Малак и Баки, които бяха служили в отделението на Тобаяс в Ирак, се спогледаха, но не се намесиха. Не бяха толкова глупави да вземат страна в това безсмислено вечно съперничество между Върнън и сержанта. Малак се бе прибрал от Ирак като ефрейтор и никога не оспорваше заповедите, макар да виждаше, че появилата се дистанция между Тобаяс и него непрекъснато се увеличава. През последните седмици Тобаяс бе станал странен и прагматичен до степен на жестокост. Тобаяс бе този, който беше предложил окончателно да се избавят от детектив Паркър, а не само да го разпитат, за да разберат какво знае. Малак бе настоял за дискретност и в последствие бе поел отговорността за разпита на детектива. Той не бе в бизнеса с убийствата на американци на собствена земя или където и да било другаде. Отстъпката за Паркър беше само една малка победа, нищо повече: Малак бе решил да се прави, че не знае нищо за смъртта на Фостър Джандро или за някоя друга акция.