Баки пък беше отявлен разбойник, който просто си искаше парите, и имаше късмет, че Тобаяс още не го е очистил заради начина, по който гледаше Карън Емъри.
„Ние сме едно голямо щастливо семейство и колкото по-скоро свърши всичко това, толкова по-добре“ — помисли си Малак.
— Хубаво — каза Тобаяс, — да тръгваме.
Междувременно двама мъже пътуваха на север в кафяв седан с неизвестна марка и регистрационен номер. Отминаха Люистън и Огъста и вече наближаваха до Уотървил, Бангор. Единият от тях, този на пътническото място, имаше лаптоп в скута си. От време на време връщаше картата на екрана, но мигащата точка изобщо не помръдваше.
— Онова нещо още ли работи? — попита Туизъл.
— Така изглежда — отвърна Грийнам. Задържа поглед на картата. Мигащата точка оставаше близо до кръстовището на „Палм Стрийт“ и „Стилуотър Стрийт“, недалеч от къщата на Боби Джандро.
— Имаме неподвижна цел — потвърди той и Туизъл изсумтя доволно.
Когато Грийнам и Туизъл отминаха Люистън, Рохас, който все още бе малко замаян от наскоро изпитото обезболяващо лекарство и зъбът го болеше отново, седеше до масата и работеше по дъската от червен дъб, която щеше да служи за поставка на красивите печати. Те лежаха до него на парче черен плат и присъствието им му служеше като източник на утеха, като напомняне за красотата, която може да се открие в този свят.
А Ирод пътуваше на север, приближаваше се все повече и повече до Рохас, благодарен, че Капитана отсъства, благодарен, че болките му са поносими засега. И докато той се придвижваше, някой друг приближаваше него.
Защото Колекционера също беше на ход.
ТРЕТА ЧАСТ
Въпрос: По какво стреляше?
Отговор: По врага, сър.
Въпрос: По хора?
Отговор: По врага, сър.
Въпрос: Това дори не бяха човешки същества? Отговор: Да, сър.
Въпрос: Мъже ли бяха?
Отговор: Не знам, сър…
23
Районът на Рейнджли Лейкс северозападно от Портланд, източно от границата с щата Ню Хампшир и съвсем малко на юг от канадската граница, не ми беше познат. Той беше известен като „раят на спортистите“ и беше такъв още от края на деветнайсети век. Никога не бях имал сериозна причина да го посетя, макар да пазех смътен спомен, че съм минавал оттам като малък, родителите ми на предната седалка на любимия на баща ми „Льосабър“, на път за някъде другаде: може би за Канада, защото не мога да си представя, че татко би изминал целия този път, за да посети Източен Ню Хампшир. Той винаги бе приемал Ню Хампшир за съмнително място по някаква причина, която аз никога не проумях напълно, но това бе много отдавна и родителите ми вече не са между живите, за да попитам. Всъщност имам още един спомен от Рейнджли и той ми остана от човек на име Финеас Арбогаст, който бе приятел на дядо ми и понякога ловуваше в горите около Рейнджли, където семейството му притежаваше хижа и, изглежда, винаги бе притежавало хижа, защото Финеас Арбогаст бе потомък на първите заселници в щата Мейн и навярно можеше да проследи потеклото си чак до номадите, прехвърлили се от Азия в Северна Америка преди хиляда и сто години по ивицата земя, която днес се нарича Командорски острови, или поне до твърдоглавите пилигрими, отправили се на север, за да избягат от най-строгите ограничения на пуританизма. Като момче намирах езика му за почти неразбираем, защото Финеас умееше да говори провлечено, успяваше някак си да провлича и думи, в които няма гласни за удължаване. Би говорил провлечено дори и на полски.
Дядо ми обичаше Финеас, който, ако можеше да бъде накаран да говори и да бъде разбран, беше съкровищница от исторически и географски знания. Когато остаря, част от тези знания започнаха да се изличават от паметта му и той се опита да ги запази, като напише книга, преди да е забравил всичко, но не притежаваше нужното търпение за тази задача. Той бе част от една традиция, традицията на устното препредаване: разказваше гласно своите истории, така че други да ги запомнят и да ги предадат на свой ред, но накрая единствените, които бяха готови да го слушат, бяха хора почти на същата възраст като него. Младите не желаеха да слушат историите на Финеас, не и тогава, а когато учени от един университет дойдоха да търсят хора като него, за да запишат техните разкази, Финеас вече разговаряше само в потайна доба със съседите си от гробищата.