Ресторантът беше вече отворен, но аз бях единственият посетител. Подминах гофретите и палачинките и реших да закуся бъркани яйца и препечена филия. Отначало се чувствах гладен, но после едва изядох по-малко от половината порция. Стомахът ми се беше свил на топка, макар и да не знаех защо. Щях да помагам на Том да свърши нещо, което самият аз бях вършил безброй пъти, и то при много по-неприятни обстоятелства. Повторих си това няколко пъти, но без резултат.
Когато излязох, слънцето вече изгряваше. Паркингът все още беше в сянка, но небето изсветляваше и на хоризонта се появиха първите златни лъчи.
Дребните разлики в дизайна и автоматичната скоростна кутия на форда, който бях наел, ми напомняха, че не съм си у дома. Въпреки ранния час по пътищата имаше доста движение. Колкото и да беше застроен Ноксвил, тази част от Тенеси все още беше покрита с тучна зеленина. Пролетното слънце не носеше типичните за лятото жега и влага, от които ризата лепне по тялото ти. В този ранен час въздухът беше свеж и все още чист.
До Университетския медицински център се стигаше лесно, само за двайсет минути. Моргата се намираше в по-отдалечена част на кампуса, но вече бях ходил там, така че лесно намерих пътя.
Служителят на пропуска беше направо огромен и в сравнение с него бюрото, зад което седеше, приличаше на детска играчка. Плътта му бе така изобилна, че изглеждаше, сякаш няма кости. Каишката на часовника се бе впила в китката му като острие в тесто. Докато му обяснявах кой съм, чувах как гърдите му свирят.
— Зала за аутопсии номер пет. През тази врата и надолу по коридора.
Имаше необичайно писклив глас за такъв огромен ръст. Подаде ми електронната карта за достъп и ме дари с ангелска усмивка.
— Няма начин да не я намерите.
Доближих картата до вратата и влязох в моргата. Посрещна ме познатата смесица от миризми на формалдехид, белина и дезинфектанти. Том вече беше там, облечен в хирургически дрехи и гумена престилка. На близката маса бе поставен малък CD-плейър, от който се носеше непозната ритмична джаз мелодия. В залата имаше още един мъж, облечен като Том. Той отмиваше с маркуч насекомите и ларвите от трупа, който лежеше върху алуминиевата маса.
— Добро утро — поздрави ведро Том, когато вратата на залата се затвори зад гърба ми.
Посочих към CD-плейъра.
— Бъди Рич?
— Много си далече от истината. Това е Луи Белсън — заяви Том и се изправи от масата с трупа, над който се беше надвесил. — Подранил си.
— Не колкото теб.
— Исках да подготвя трупа за рентгенови снимки и след това да изпратя зъбните отпечатъци в Бюрото за разследване — каза той и посочи младия мъж, който продължаваше да мие трупа с маркуч. — Дейвид, това е Кайл, един от помощниците в моргата. Помолих го да ми помогне, докато дойдеш, но в никакъв случай не казвай на Хикс.
Помощниците в моргата бяха зачислени към Бюрото по съдебна медицина, което означаваше, че Хикс е шеф на Кайл. Съвсем бях забравил, че кабинетът на патолога са намира тук, а и никак не завиждах на подчинените му.
Това обаче, изглежда, никак не безпокоеше Кайл. Той беше висок, с едър кокал, здрав, но без да бъде пълен. Приятното му, кръгло като месечина лице грееше под разрошения перчем коса.
— Здрасти — каза той и вдигна за поздрав облечената си в ръкавица ръка.
— Една от студентките ми също ще дойде да помага — продължи Том. — Не че имам нужда от втори човек, но й обещах, че ще я извикам при следващия оглед.
— Ако нямаш нужда от мен…
— Има много работа за вършене, а така ще се справим по-бързо — усмивката на Том ми подсказа, че няма да успея да се измъкна толкова лесно. — Хирургическите дрехи и всичко останало е в съблекалнята надолу по коридора.
В помещението за преобличане нямаше никой. Сложих специалното облекло и гумена престилка и заключих собствените си дрехи в едно от шкафчетата. Предстоеше най-неприятната част от работата и определено най-мръсната. ДНК тестовете отнемаха до осем седмици, а пръстовите отпечатъци бяха от полза само ако вече фигурираха в базата данни на полицията. Понякога обаче, дори при силно разложени трупове като този, по скелета можеха да се определят самоличността на жертвата и причината за смъртта й. Но преди това от него трябваше да се отстрани и най-малкият остатък от мека тъкан. Беше неприятна работа.