Трябваше обаче да се досетим, че Ървинг не е от хората, които се притесняват, че някой ги чака. Измина половин час, после цял, а той все още не ни беше удостоил с присъствието си. В това време двамата с Том се заехме да изплакнем и подсушим костите на трупа от бунгалото, които бях оставил да престоят една нощ в препарат. Минаха почти два часа, преди психологът да се появи. Влезе в залата, без дори да почука на вратата. Беше облечен в скъпо велурено яке и черна риза, с леко набола брада по закръглените бузи и оформящата се двойна брадичка.
С него вървеше момиче на не повече от деветнайсет-двайсет години. Стоеше плътно до него през цялото време, като че ли търсеше закрилата му.
Ървинг ни удостои с неискрена усмивка.
— Добър ден, доктор Либерман, доктор… — той кимна разсеяно към мен. — Дан Гарднър сигурно ви е уведомил, че ще дойда.
Том не отвърна на усмивката му.
— Да, уведоми ни, освен това каза, че ще пристигнете съвсем скоро.
Ървинг вдигна ръце, сякаш се предава, и по лицето му се появи усмивка, която би трябвало да ни обезоръжи.
— Mea Culpa. Тъкмо правех предварителен запис за едно телевизионно предаване, когато Гарднър ми се обади, но записът се проточи по-дълго от очакваното. Знаете как става.
Изражението на Том казваше, че прекрасно знае. След това насочи вниманието си към момичето.
— Коя е госпожицата?
Ървинг постави покровителствено ръка върху рамото на момичето.
— Това е, ъ-ъ… Стейси. Тя е моя студентка. Пише дисертация върху трудовете ми.
— Трябва да е много интересно — заяви Том. — Боя се обаче, че ще трябва да ви изчака отвън.
Психологът махна с ръка, за да покаже, че въобще не е съгласен с това предложение.
— Няма проблем. Предупредих я какво може да види.
— Въпреки това не мога да й позволя да остане.
Усмивката застина на устните на Ървинг и той впери гневен поглед в Том.
— Казах й, че може да дойде с мен.
— Не е трябвало да го правите. Това е морга, а не класна стая. Съжалявам — добави по-меко Том, като се обърна към момичето.
Ървинг продължи да гледа втренчено Том още миг, след това се усмихна със съжаление на момичето.
— Току-що отмениха решението ми, Стейси. Ще трябва да ме изчакаш в колата.
Тя побърза да напусне залата, свела глава от неудобство. Стана ми жал за нея, но Ървинг трябваше да помисли, преди да я доведе тук без съгласието на Том. Усмивката на психолога изчезна веднага щом вратата се затвори след нея.
— Тя е една от най-добрите ми студентки. Ако знаех, че ще изпадна в такова неловко положение, нямаше да я поканя да дойде с мен.
— Сигурен съм, че е така, но тук решенията не взимате вие — отвърна Том с тон, който подсказваше, че въпросът е приключен. — Дейвид, би ли помолил Кайл да дойде в рентгеновия кабинет? Аз ще покажа на доктор Ървинг къде да се преоблече.
— Няма да е необходимо. Нямам намерение да пипам каквото и да било.
Държанието на психолога бе ледено.
— Може и да е така, но правилата тук са особено строги. Освен това не бих искал да си изцапате якето.
Ървинг погледна скъпото си велурено яке.
— Добре, може би сте прав…
Том ми се усмихна леко, докато излизах от залата. Когато с Кайл влязохме в рентгеновия кабинет, Том и Ървинг вече ни чакаха, застанали мълчаливо от двете страни на алуминиевия контейнер с ковчега.
Ървинг бе облякъл бяла престилка върху дрехите си. Имаше доста измъчен вид и когато с Кайл тръгнахме да отваряме контейнера, той взе да разтрива носа си.
— Надявам се, че няма да ни отнеме много време. Страдам от ринит и климатикът действа на синусите ми като… О, боже!
Той бързо отстъпи назад и постави ръка върху носа си. Бяхме свалили капака и в стаята се понесе ужасна смрад. Трябваше обаче да му се признае, че бързо се съвзе, свали ръката от носа си и се приближи към ковчега.
— Това, ъ-ъ… нормално ли е?
— Състоянието на трупа ли имате предвид? — попита Том и сви рамене. — Зависи какво разбирате под „нормално“. Степента на разлагане съответства на заровен труп, но не и на такъв, заровен преди шест месеца.
— Предполагам, че имате обяснение за това?
— Все още нямаме.
Ървинг се престори на изненадан.
— Значи, имаме два трупа, като и двата по някаква странна причина са в по-напреднал стадий на разложение, отколкото би трябвало. Явно става дума за поведенчески модел. И, доколкото разбирам, това тук не е законният собственик на гроба, така ли?