Кимна на Том и се отправи към вратата.
— Ще те държа в течение.
Когато отново се заловихме за работа, денят беше вече към края си. Изоставахме доста от графика, а и трябваше да се оправяме само двамата. След случилото се с Кайл Том не искаше Самър да ни помага.
— Може да е след дъжд качулка, но все пак е само студентка. Не искам и тя да ми тежи на съвестта — заяви той и ме изгледа многозначително през очилата си. — Няма да се обидя, ако и ти се откажеш.
— Нали това беше последният ни шанс да работим заедно? — пошегувах се аз.
Опитът ми да разведря настроението му не успя. Той постави ръка върху гърдите си, но щом забеляза, че го наблюдавам, я махна.
— Тогава нямах ни най-малка представа в какво те въвличам.
— В нищо не ме въвличаш, аз сам пожелах да участвам.
Том свали очилата си и започна да бърше стъклата им.
— Само защото аз те помолих — каза той, без да ме погледне. — Може би щеше да е по-добре, ако бях повикал Пол или някой друг.
Учудващо, но почувствах огромно разочарование в този момент.
— Сигурен съм, че тогава Гарднър щеше да е много по-доволен.
Отговорът ми го накара да се усмихне.
— Дан няма нищо лично против теб, просто обича да работи по правилата. Това убийство има широк отзвук и той е под голямо напрежение, тъй като отговаря за разследването. За него ти си един непознат, това е.
— Май няма особено желание да ме опознае.
Том се засмя, но това беше само за момент.
— Опитай се да видиш нещата от моята гледна точка, Дейвид. След всичко, което ти се случи миналата година…
— Миналата година си е за миналата година — отвърнах аз по-разпалено, отколкото бях възнамерявал. — Виж, много добре знам, че съм тук само защото ти ме покани и ако ти предпочиташ Пол или някой друг да ти помага, няма никакъв проблем. Но аз не мога да се скатавам и да бягам всеки път, когато положението стане напечено. Нали и ти това каза? Освен това вече открихме иглите. Какво още би могло да се случи?
Том впери мрачен поглед в очилата си и продължи да ги бърше, макар вече да бяха безукорно чисти. Не казах нищо повече, защото той сам трябваше да реши. Най-накрая отново постави очилата на носа си.
— Да се захващаме за работа.
Облекчението ми трая съвсем кратко, защото след малко отново ме обхванаха съмнения. Започнах да се питам дали в крайна сметка нямаше да е по-добре, ако Пол или някой негов колега се бе захванал с тази работа. Не бях дошъл тук, за да участвам в полицейско разследване, а и присъствието ми определено не се нравеше на Гарднър. Том бе не по-малко упорит от агента, особено когато ставаше въпрос за хората, с които работи, а аз в никакъв случай не исках да му създавам проблеми.
Но дори и така, никак не ми се искаше да се откажа точно в този момент. Нещо в мен се беше променило, не знам дали заради случилото се с Кайл, или защото професионалният ми инстинкт най-после се бе задействал. Дълго време се чувствах така, сякаш някаква важна част от мен липсва, като че ли е била ампутирана от ножа на Грейс Стракън. Сега отново бях обзет от онази всепоглъщаща потребност да открия истината за съдбата на жертвата. Вярно, че бях само помощник на Том, но вече се бях замесил в това разследване. Въобще не ми се искаше да си тръгвам точно сега.
Освен ако не ми оставеха друг избор.
Том се зае да реконструира скелета, за който вече със сигурност се знаеше, че е на Тери Лумис, а аз започнах да обработвам анонимните останки от ковчега на Уилис Декстър в друга зала за аутопсии. Трупът беше измит, но сега от него трябваше да се премахнат всички меки тъкани. Залових се за работа, а не след дълго Том се показа на вратата.
— Ела да погледнеш нещо, може да ти се стори интересно.
Последвах го в другата зала. Той вече беше подредил големите кости на ръцете и краката върху масата, според местоположението им в тялото. След това щеше да подреди и останалите, докато се получеше цял скелет. Това беше доста отегчителна работа, но нямаше как.
Том се приближи до черепа, който се намираше в единия край на масата, и го взе в ръце.
— Прекрасни са, нали? Идеален пример за розови зъби.
Сега, след като бяха почистени от всички разлагащи се меки тъкани, розовият оттенък ясно личеше. Нещо бе накарало кръвта на Тери Лумис да навлезе в зъбите му по време на смъртта или малко след това. Въпросът беше какво.